Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

бива помено, нема ли сите момци да се заразрипат, ръце да се заразметат, нозе да се заразтропат, препаски да се заразвеват.

Тифани никога не беше виждала как танцуват фийгълите, но пък се

беше наслушала. То звучеше като жестока битка, и сигурно точно така

свършваше. Това за развяването на препаски обаче изглешдаше малко

смущаващо и й напомни един въпрос, който досега някак си не се беше

осмелявала да зададе:

- Кажете ми... под препаските нещо носи ли се?10

От това как фийгълите се смълчаха, тя реши, че този въпрос не им

харесва много-много. Очите на Роб Секигоопрай се присвиха. Фийгълите

затаиха дъх.

- Оно не е баш задължително, - отговори той.

И най-накрая погребението свърши, сигурно защото не остана нищо

за ядене или пиене. Много от разотиващите се вещици си носеха по някой

малък пакет. Това беше друга традиция. Доста неща в къщурката си бяха

собственост на къщурката и щяха да останат за следващата вещица, но пък

всичко останало се раздаваше на приятелките на още-малко-и-

10 бел.прев.: Носят се легенди, че шотландските планинци, като излизали на война, не носели нищо под

поличките си. С цел да плашат враговете. Но не с това, с което биха си помислили някои, а с това, че щом

търпят да им премръзва онова под поличките, значи всичко могат да изтърпят.

83

покойницата. А понеже старата вещица беше още жива, докато ставаше

това, този обичай спестяваше сума ти дърлене.

Така е то с вещиците. Те са, според Баба Вихронрав, „жени с поглед

нависоко”. Тя не обясни, както е имала предвид. Изобщо тя рядко

обясняваше. Но тя нямаше предвид хора зяпащи небето; това го правеха

всички. Сигурно е имала предвид, че те извисяваха взор над всекидневните

грижи и се чудят примерно: „Защо това е така? Как става? Какво трябва да

правя? Какъв е смисълът да съществувам?”, а, кой знае, може би дори и:

„Носи ли се нещо под фийгълска препаска?” Сигурно за това чудатото за

вещиците си беше нормално...

... но те се дърлеха като гарги за сребърна лъжица, която дори не

беше от сребро. И ей ги на, няколко вече се бяха наредили нетърпеливо до

мивката, чакащи Тифани да измие няколко големи чинии, които

Госпожица Предалова им била обещала, и в които за погребението беше

имало печени картофи и резенчета наденица. Е, поне нямаше проблем с

остатъците. Леля Ог, която беше изобретила Супата от Останали След

Парти Сандвичи, я чакаше в миялнята с широката си торба за под полата и

с още по-широка усмивка.

- Ние щяхме да вечеряме с остатъците от картофите, - рече и Тифани

ядосано, но и с известен интерес. И преди беше срещала Леля Ог и я

харесваше, но Госпожица Предалова се беше изказала мрачно, че Леля Ог

била „противна стара пачавра”. А такива забележки как да не привлекат

вниманието ти.

- Както кажеш, - не възрази Леля Ог, когато Тифани наложи ръка на

месото – Добра работа свърши днес, Тиф. Сума ти народ го отбеляза.

И тя се изнесе още преди Тифани да успее да се окопити. Една от тях

почти и каза благодаря! Изумително!

Петулия и помогна да внесе голямата маса в къщата и да довърши

чистенето. Преди да си тръгне, обаче, тя малко се позасуети:

- Амиии... ти ще се оправиш, нали? Защото е малко странно.

- За нас, вещиците, странното не трябва да е странно, - отвърна

сковано Тифани – Пък и изобщо, ти нали си бдяла над мъртви и

смъртници?

- Е, да. Най-вече над прасета. И хора понякога. Амиии... мога и да

поостана, ако искаш, - добави Петулия с глас, в който се усещаше, как не

търпи по-скоро да изчезне.

- Благодаря. Но все пак, какво толкова лошо може да се случи?

Петулия я зяпна втренчено и след малко отговори:

- Ами чакай да помисля... хиляди вампирясали демони, всичките с

грамадански...

- Всичко ще си ми е наред, - увери я припряно Тифани – Изобщо не

ме мисли. Лека нощ.

84

Тифани затвори вратата и се облегна на нея, запушила устата си с

ръка, чак докато се чу да щраква резето на портата на двора. После тя

преброи до десет за да е сигурно, че Петулия се е поотдалечила и едва

тогава се осмели да отпуши устата си. Дотогава крясъкът, който търпеливо

беше чакал реда си, беше отслабнал до нещо като „Ъй!”.

Ама че смахната нощ я чакаше.

Хората умират. Тъжно е, но така става. И после какво да се прави?

Хората очакват местната вещица да знае какво. Така че измиваш трупа, свършваш няколко потайни и лигави неща, обличаш ги в най-хубавите им