Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

- До някое от селата ли отиваме? - опита се да надвика вятъра

Тифани.

- Не! Поеми по пътеката през гората! - викна в отговор госпожица

Предалова.

Я, това да не е онова прословуто „танцуване по без гащи”, за което

съм чувала толкова много? Е, по-точно не чак толкова много, защото само

някой като го спомене, някой друг веднага му шътка, така че всъщност

изобщо нищо не съм чула, но пък не съм го чула някак много

многозначително.

Това беше нещо, което хората смятаха, че вещиците били правили, обаче самите вещици не смятаха така. Тифани не можеше да не признае, че

разбира защо. Дори и в горещите летни нощи в планината не е чак толкова

топло, а и винаги трябва да внимаваш за таралежи и трънаци. Освен това

просто не може да си представиш някоя като Баба Вихронрав да се

разтанцува по без... добре де, не можеш да си го представиш и толкова, че

ако тръгнеш да си го представяш, главата ти ще гръмне.

Вятърът поутихна, когато тя, все тъй влачейки реещата се госпожица

Предалова, напредна по горската пътека. Но вятърът бе докарал със себе

си студ, а изобщо не рачи да си го прибере. Тифани беше доволна, че е с

наметало, нищо че е черно. Тя бъхтеше нататък, завивайки накъдето и

22

посочеше госпожица Предалова, докато не зърна светлина от огън сред

дърветата в една закътана падина.

- Спри тук и ми помогни да сляза, момиче, - разпореди се старата

вещица - И слушай внимателно. Няма да повтарям! Има си правила.

Първо, мълчиш си. Второ, гледаш само танцьорите. Трето, изобщо да не си

мръднала, докато танцът не свърши .

- Да, госпожица Предалова. Много е студено тук.

- И още ще застудее.

Те продължиха към далечната светлина. Каква полза от танци, ако

само гледаш? - зачуди се Тифани. Не изглежда да е забавно.

- Няма защо да е забавно, - обади се госпожица Предалова.

Сенки се мяркаха пред огъня и се чуваха мъжки гласове. После, тъкмо когато стигнаха края на падината, някой лисна върху огъня вода. Чу

се съскане и сред дърветата се дигна валмо дим. Стана ненадейно и

стъписващо. Единственото нещо тук, което изглеждаше живо, замря.

Суха шума пращеше под краката и. Луната от изведнъж очистилото

се от облаци небе хвърляше сребристи бликове из гората.

Мина някое време, докато Тифани забележи шестимата мъже

застанали посред поляната. Явно бяха облечени в черно, тъй като на

лунната светлина те изглеждаха като дупки към нищото в човешка форма.

Бяха се наредили в две редици по трима, с лице един към друг, но така се

бяха смълчали, че по някое време Тифани се зачуди, дали не и се е

привидяло.

И тогава заби тъпан: дум... дум... дум .

Продължи някъде към половин минута и секна. Но в тишината на

студената гора ритъмът продължи в дълбочината на ума на Тифани и

сигурно ечеше не само в нейната глава, защото мъжете леко поклащаха

глави в него.

Затанцуваха.

Чуваше се само тупането на ботушите им в земята, докато

сенчестите мъже сновяха напред-назад. Но тогава Тифани, с ум изпълнен с

бизмълвния бой на тъпана, дочу и друг звук. Кракът и сам затропа.

Тя беше чувала този ритъм и преди и беше виждала мъже да

танцуват така. Но това беше посред бял ден под горещото слънце. И по

дрехите им тогава бяха закачени звънци.

- Та това е танцът морис! - възкликна тя полугласно.

- Шът! - скара и се госпожица Предалова.

- Но така не е правилно...

- Тихо!

Зачервена от срам и яд в тъмнината, Тифани напук отмести поглед от

танцьорите и заоглежда поляната. Където се тълпяха и други сенки, 23

човешки или най-малкото човешки на вид, но тя не можеше да ги разгледа

ясно и може би така беше по-добре.

Ставаше все по-студено, това поне беше сигурно. Бял скреж

пращеше по листата. Ритъмът не спираше. Но сега на Тифани и се стори, че той вече не е самотен, а не подбрал със себе си и други звуци и екоти от

вътрешността на главата и.

Госпожица Предалова можеше да си шътка колкото си ще. Това

обаче си беше танц морис. Но не беше на време! Морисчиите идваха в

селото някъде към май. Човек не можеше да е сигурен точно кога ще

дойдат, защото те имаха да обиколят куп села покрай Варовитище, а във

всяко село имаше по кръчма, което ги забавяше. Имаха тояги и носеха

бели дрехи с пришити по тях звънци, така че да не могат да се примъкнат

потайно към хората. Никой не обичаше да му довтасат изневиделица

морисчии. Тифани обикновено чакаше извън селото заедно с другите деца