Deo - Microsoft Word - Drebnio_Volen_Narod.doc

- Откъде ви е хрумнало, че вътре има съкровища? - намеси се

Тифани.

Нак Мак Фийгълите я изгледаха в почуда, все едно беше

предположила, че камъните могат да полетят.

- Ми оно требе да има съкровища у тех, - обясни Прост Уили -

Иначе оти им е да потъват?

- Верно си е, - подтвърди Роб - Требе да има злато у потъналите

кораби, иначе немаше да си струва да се тепаш със сите акулчета и

охлюподи и таквоз. Да се гепят съкровища от дъното на океано, ми че оно

си е най- големото, най- убавото краднене на свето!

А това, което Тифани почувства сега, си беше истинска

чистосърдечна паника.

- Ама това нали е фар! - посочи тя - Виждате го, нали! Фарът е за да

не се разбиват корабите в скалите! Разбрахте ли? А? Това е клопка

специално стъкмена за вас! Кралицата е някъде наблизо!

- Ма не мо'е ли само бърже бърже да рипнеме до доле и ей само да

надзърнуеме у едно мънечко корабче? - попита смирено Роб.

- Не! Защото... - Тифани погледна нагоре и долови някакъв

проблясък - Защото... морето ... то се ... връща!

Това, което отначало изглеждаше като облак на хоризонта се

уголемяваше все повече лъскайки заплашително. Тифани вече чуваше рева

му.

Тя хукна нагоре по брега и промуши ръце под мишниците на Роланд

за да може да го влачи към фара. Огледа се и видя как пиктситата не

помръдват, а все така гледат гигантската надигаща се вълна.

С тях беше и Уентуърт, радостно зазяпал се във вълната и леко навел

се напред, така че можеше да се хване за ръце с двама Фийгъли, е, ако те се

вдигнеха на пръсти.

Тази картина й се запечата в очите. Малкото момченце и пиктситата, всичките с гръб към нея, всичките наблюдаващи с интерес грохотната, беснееща, изпълнила небето стена от вода.

- Насам! - изкрещя Тифани - Бях сгрешила, това не е прилив, това е

Кралицата...

Вълната надигна потъналите кораби и ги заразмята из свистящите

планини от пяна.

- Насам!

Някак си Тифани успя да преметне Роланд през рамо и се заклатушка

през камъните накъм вратата на фара когато вълната се стовари на брега

зад нея...

... за миг светът се изпълни с бяла светлина...

... и снегът изпращя под краката й.

Беше в безмълвната, студена земя на Кралицата. Нямаше никой

околовръст, нито пък имаше какво да се види освен сняг и, някъде в

далечината, гората. Над нея се кълбяха черни облаци.

Пред нея, едва-едва видима, във въздуха се рееше картина. Малко

торф и няколко камъка, огряни от лунна светлина.

Това беше другата страна на вратата към вкъщи.

Тя отчаяно се обърна.

- Моля ви се! - извика тя. Не че искаше от някого каквото и да е.

Просто имаше нужда да крещи - Роб? Уилям? Уили? Уентуърт?

В далечината откъм гората залаяха псета на мрака.

- Трябва да се измъквам, - измърмори Тифани - Трябва да се

измъквам...

Хвана Роланд за яката и го повлече към прохода. Поне по снега беше

по-лесно да го плъзга.

Никой и нищо не се опита да я спре. Малко оттатък вратата между

камъните и по торфа беше навяло сняг, но въздухът беше топъл и жив от

песента на щурците. Под истинската луна, под истинското небе, тя довлече

момчето до един паднал камък и го облегна на него. После седна до него

изтощена до смърт и се опита да си възстанови дъха.

Роклята й беше подгизнала и миришеше на море.

Някъде далече-далече можеше да чуе собствените си мисли: Може и да са оживели. Това все пак е сън. Все трябва да има път за

обратно. Аз само трябва да го намеря. Трябва да се върна там.

Лаят вече беше много силен...

Тя пак се изправи, въпреки че единственото, което и се искаше, беше

да легне и да заспи.

Трите камъка на портала се чернееха на фона на звездите.

И както ги гледаше, те рухнаха. Този отляво бавно се плъзна

настрани, а останалите се струпаха върху него.

Тя се втурна и заблъска тоновете скала. Заръчка въздуха около тях, та дано се случи порталът да си е останал там. Мижеше до полуда, опитвайки се да го види.

Тифани стоеше сам сама под звездите и се опитваше да не заплаче.

- Срамота, - каза и Кралицата - Ти подведе всички, не е ли така...?

Глава 13

Земя под Вълната

Кралицата закрачи през торфа към Тифани. Където стъпеше, веднага

блясваше слана. Една малка частица от Тифани, която все още не беше

престанала да мисли, отбеляза: Сутринта тази трева ще е попарена. Тя

убива моя торф.

- Само като се замислиш, целият живот на човека не е нищо повече