Deo - Microsoft Word - Drebnio_Volen_Narod.doc

прегракнал, викна: Направи нещо!

Трябваше да бъде по-организирана. Мислите и бяха мътни. Не

биваше да се надявам на сънища. Или пък... може би трябваше да бъда по-

човечна. Повече ... да чувствам. Тогава обаче нямаше как да заплача! То

просто ... тъй и не ми дойде! И как да спра да мисля? Ами да мисля за това

как мисля? Или дори да мисля за това как мисля за това как мисля?

Видя насмешката в очите на Кралицата и си помисли: Кой ли от тези, които мислят всичко това, съм самата аз?

И всъщност има ли ме изобщо мене?

Облаци се ширеха по небето като леке. Затулваха звездите. Същите

онези мастилено-черни облаци от замръзналия свят, кошмарните облаци.

Заваля. Градушка. Биеше торфа като с куршуми и го превръщаше в

белезникава кал. Вятърът виеше като глутница псета на мрака.

С мъка Тифани пристъпи една крачка напред. Калта полепваше по

ботушите и.

- Последен напън на волята, а? - подигра я отстъпвайки Кралицата.

Тифани се опита да направи още една стъпка, но не можа. Тя беше

толкова премръзнала и преуморена. Усещаше, как същината й чезнеше, губеше се...

- Колко тъжно, да свършиш по този начин, - промълви Кралицата.

Тифани падна по лице в замръзващата кал.

Дъждът се усили, жилейки я като с игли, блъскайки по главата й, стичайки се като ледени сълзи по бузите й. Така я подкара, че я остави без

дъх.

Чувстваше как студът изсмуква от нея всичката останала й топлинка.

Друго усещане не й беше останало, освен само една музикална нота.

Звучеше като миризмата на снега или като искрица мраз. Висока, тънка и

пронзителна.

Не усещаше земята под себе си и над нея нищичко не се виждаше.

Нямаше дори звезди. Облаците бяха затулили всичко.

Беше й толкова студено, че вече не можеше да усеща студа, нито пък

пръстите си. Една мисъл успя да си пробие път през скования и от студ

мозък. Има ли ме изобщо? Да не би само мислите ми да сънуват за мен?

Тъмнината ставаше все по-черна. Никоя нощ не е била толкова

черна, никоя зима толкова студена. Беше по-студено, отколкото през

суровите зими, когато всичко потъваше в сняг и Баба Болежкова

обикаляше от пряспа на пряспа, търсейки топли тела. Овцете можеха да

оцелеят под снега, ако овчарят си знае работата, обичаше да казва Баба.

Снегът пазеше от замръзване, а овцете оцеляваха в дълбоки дупки под

пръхкавия сняг, докато мразовитият вятър духаше безопасно отгоре.

Сега обаче беше студено като през онези дни, когато дори сняг не

можеше да навали, а вятърът беше самият чист студ, разнасящ ледунки

през торфа. Такива бяха смъртоносните дни на ранната пролет, когато

ягненето вече беше започнало, а зимата се завръщаше с вой...

Мракът беше навсякъде, беззвезден и безнадежден.

Имаше само едно светло петно в далечината.

Една единствена звезда. Далече отдолу. И тя се движеше...

Разгаряше се все по-ярка в бурната нощ.

Лъкатушеше, докато наближаваше.

Тишина обзе Тифани и тя потъна дълбоко в сече си.

Тишината миришеше на овце, на терпентин и на тютюн.

И тогава... ето го движението, все едно много бързо потъва надолу в

земята.

И още нежна топлина и, само за миг, шум от вълни.

И собственият й глас прозвуча в главата и.

Тази земя е в костите ми.

Земя под вълните.

Белота.

Виеше се посред топлата плътна тъмнина около нея, приличаше на

сняг, но беше ситна като прах. Трупаше се някъде под нея, където тя видя

да се белее нещо смътно.

Някакво създание, приличащо на фунийка сладолед с много пипала, профуча покрай нея и отмина.

Под водата съм, досети се Тифани.

Помня...

Ето, милиони години тя се утаява под морето, новата земя раждаща

се изпод океана. Това не е сън. Това е ... памет. Земята под вълните.

Милиони и милиони мънички черупки...

Тази земя е жива .

И по цялото това време Тифани подушваше топлия успокоителен

мирис на овчарската колиба и усещането, че я държат невидими ръце.

Белотата отдолу се надигна над главата й, но на нея и беше уютно.

Чувстваше се като в мъгла.

Сега съм вътре във варовика, като кремък, като варовче...

Тя не беше сигурна колко време прекара в дълбоката топла вода, че и

дали изобщо беше минало някакво време, или пък милиони години бяха

отминали за секунда, но пак се усети движение и този път то беше

издигане.

Още спомени заляха ума и.

Винаги е имало кой да наглежда границите. Никой не беше избирал