Deo - Microsoft Word - Drebnio_Volen_Narod.doc

жълто,

Подозрително-химическо

оранжево, Някакво-си-отровно зелено и Кой-знае-какво бяло.

Сълзи капеха от брадичката му на едри капки. Тъй като падаха сред

бонбони, очертаваше се сериозна лепкавост.

Уентуърт виеше. Устата му беше голям червен тунел с лигавото

нещо, на което никой не му знае името, мятащо се на дъното на гърлото

му. Преставаше да реве, само когато изборът беше да вдиша или да умре, а

и това траеше само за един подсмърчащ момент и воят продължаваше.

Тифани моментално разбра къде е проблемът. И преди го беше

виждала, на рождени дни. Брат й страдаше от трагично лишение от

бонбонки. Да, той беше обкръжен от бонбонки, но посегнеше ли към която

и да е от тях, неговият извратен от захарта мозък му казваше, че това

значи, че не е взел останалите . А имаше толкова много бонбонки, че той

никога не би изял всичките . Твърде много бяха, за да се справи.

Единственото останало решение беше да избухне в сълзи.

Тифани пусна тигана и го взе на ръце.

- Аз съм Тифи, – прошепна му тя – Отиваме си вкъщи.

Ето тук, помисли си тя, идва срещата с Кралицата. Обаче нямаше

яростен писък, нито експлозия от магия ... нищо.

Имаше само далечно жужене на пчели и шумът от вятъра в тревата и

подсмърчането на Уентуърт, твърде стреснат за да реве.

Сега тя можеше да види в отсрещния край на поляната ложе от

листа, над което висяха цветя. То обаче беше празно.

- Това е защото съм зад теб, – чу се в самото и ухо гласът на

Кралицата.

Тифани бързо се обърна.

Нямаше никой.

- Още съм зад теб, – каза Кралицата – Този свят е мой , дете. Никога

няма да си бърза като мен нито умна като мен. Защо искаш да вземеш

моето момче?

- То не е твое! То е наше! – викна Тифани.

- Ти никога не си го обичала. Сърцето ти е като малка снежна топка.

Аз виждам.

Челото на Тифани се сбърчи.

- Обич ли? – рече тя – Тя пък какво общо има? Той ми е брат! Моят

брат!

- Да, точно като вещица, нали? – каза гласът на Кралицата –

Себичност. Мое, мое, мое. Вещицата се грижи само за каквото е нейно .

- Ти го открадна!

- Да съм го откраднала? Да не би той да ти принадлежи?

Вторият Акъл и каза: Тя напипва слабостите ти. Не я слушай.

- О, ама ти имаш Втори Акъл, – възкликна Кралицата – Може би си

мислиш, че това ти придава много вещерскост, нали?

- Защо не ме оставиш да те видя? – попита Тифани – Страх ли те е?

- Страх? – възмути се гласът на Кралицата – От нещо като теб ли?

И ето я Кралицата право пред нея. Беше много по-висока от Тифани, но също толкова тънка, косата и беше дълга и черна, лицето и бледо, устните и червени като череши, роклята и в бяло, черно и червено. И

всичко това беше, едва забележимо, неправилно.

Вторият Акъл на Тифани каза: Това е защото е много съвършена.

Напълно съвършена. Като кукла. Никой, който е истински, не е толкова

съвършен.

- Това не си ти, – каза Тифани абсолютно сигурна в думите си – Това

е само твоят сън за тебе си. Изобщо не си ти.

Усмивката на кралицата изчезна за миг, за да се появи отново злобна

и язвителна.

- Колко грубо, а едва ме познаваш, – каза тя, сядайки на ложето от

листа.

Потупа листата до себе си и каза:

- Седни. Да се стои така е толкова конфликтно. Аз обаче ще приема

лошото ти възпитание за обикновено объркване, – и тя дари Тифани със

сладка усмивка.

Виж я как си движи очите, каза Вторият Акъл на Тифани. Не мисля, че ги използва да те гледа. Те са само декорация.

- Ти нахълта в моя дом, уби някои от моите създания и изобщо се

държа по крайно подъл и отвратителен начин, – продължаваше Кралицата

– За мен това е оскърбително. Обаче, както разбирам, си била подведена от

подривни елементи...

- Ти открадна брат ми, – прекъсна я Тифани здраво стискайки

Уентуърт – Ти крадеш какво ли не.

Но гласът и прозвуча в ушите и слаб и жалък.

- Той се скиташе изоставен, – каза спокойно Кралицата – Аз го

заведох у дома и го утеших.

Ето какво беше гласът на Кралицата: той ти казваше, приятелски и

разбиращо, че тя е права, а ти не. И, да бъдем точни, това не било твоя

вина. Вероятно вината е била в родителите ти, или храната ти или пък в

нещо толкова ужасяващо, че напълно си го забравила. Важното беше, че

Кралицата разбирала, че вината не била твоя , защото ти си прекрасна

личност. Само че за нещастие всичките тези лоши влияния ти били

повлияли така, че да направиш погрешен избор. Ако само признаеш това, Тифани, светът щял да стане много по-щастливо място ... а именно това