Deo - Microsoft Word - Drebnio_Volen_Narod.doc

около колибата и грижливо ги струпаха настрани. После изкопаха шест

стъпки дълбока дупка, вадейки варовика на големи буци.

Гръм и Мълния ги гледаха най-внимателно. Нито виеха нито лаеха.

Изглеждаха не толкова опечалени, колкото заинтересувани.

Увиха Баба Болежкова във вълнено платнище и закачиха за него

кичур сурова вълна. Това нещо беше специално за овчари. Щеше да каже

на всички богове, които биха могли да бъдат замесени, че покойникът е

бил овчар и че е прекарал много време по хълмовете и че, понеже покрай

агненето и покрай това онова не е имал как да отдели достатъчно време

за религия, и понеже горе на бърдото няма църкви и храмове, то като

цяло можеше да се надява, че боговете ще разберат и че ще погледнат

благосклонно. Трябва да се каже, че никой не е виждал Баба Болежкова

през живота си да се е молила на когото и да е за каквото и да е, и всички

бяха съгласни, че дори и сега тя не би отделила време за никой бог, който

не би разбрал, че агненето първо, всичко останало после.

Варовикът беше върнат обратно върху Баба, която винаги беше

казвала, че хълмовете са й в кокалите, а сега кокалите й бяха в хълмовете.

Тогава изгориха колибата. Това не беше обичайно, но баща й каза, че

никъде по Варовитище нямало овчар, който би я използвал сега.

Гръм и Мълния не дойдоха, когато той ги повика, но баща й не им се

разсърди и те останаха да си клечат кротко край догарящите главни от

колибата.

Следващия ден, когато пепелта изстина и вятърът я завъртя по

голия варовик, всички отново дойдоха горе на бърдото и грижливо

върнаха чимовете върху гроба, така че от него не се виждаше нищо освен

железните колела с осите им и тумбестата печка.

Точно тогава, както казваха всички, двете овчарски кучета

погледнали нагоре, наострили уши и отпрашили нанякъде през

торфището и никой повече не ги видя.

Пиктситата, които я носеха, полека забавиха и Тифани заразмахва

ръце, когато те я хвърлиха в тревата. Овцете бавно се отместиха, после

спряха и се обърнаха да я изгледат.

- Защо спираме? Защо спираме тук? Трябва да я настигнем!

- Требе да почекаме Хамиш, гос’жа, – отговори Роб Секигоопрай.

- Защо? Кой е Хамиш?

- Он мо’е да ‘най дека ойде нено ‘личество с твойто лапе, –

зауспокоява я Роб Секигоопрай – Не мо’ем, видиш ли, ей тъй да се сурнем.

Един едър брадат Фийгъл вдигна ръка и каза:

- Уточнявка, Голем Човек. Мо’ем си ние ей тъй да се сурнем. Епа ние

секи път си се сурваме ей тъй.

- Епа да, Голем Йън, убава ти е уточнявката. Ма требе да найш дека

че го пра’иш сурваньето. Оти не е на сгледа, веднага пак обратно да се

изсурнем.

Всичките Фийгъли се бяха загледали в небето и не обръщаха никакво

внимание на Тифани. Озадачена и ядосана, тя седна на едно от

ръждясалите колела и също погледна към небето. Беше по-добре

отколкото да зяпаш наоколо. Някъде тук трябваше да е гробът на Баба, макар че сега не можеше да се намери, не и с точност. Торфът се беше

възстановил.

Над нея имаше две-три малки облачета и нищо друго, освен

кръжащите надалеч точки на ястребите.

Над Варовитище винаги имаше ястреби. Овчарите започнаха да ги

наричат “пиленцата на Баба Болежкова”, а някои пък казваха на облаци

като тези сега “агънцата на Баба”. И Тифани знаеше , че дори баща и казва

на гръмотевиците “попържните на Баба Болежкова”.

И казваха, че някои от овчарите, ако вълците се развилнееха през

зимата или се загубеше най-добрата им племенна овца, отивали до

останките от старата колиба и оставяли по унция тютюн “Веселия моряк”, така, за всеки случай...

Тифани се поколеба. И затвори очи. Искам да е истина, прошепна си

тя. А и искам да знам, че другите си мислят, че тя не си е заминала

напълно.

Тя погледна под широкия ръждясал край на колелото и потръпна.

Там имаше малък ярко оцветен пакет.

Тя го вдигна. Изглеждаше съвсем пресен, сигурно е бил тук само от

два-три дни. На него беше изтипосан Веселият моряк – широко ухилен, с

голяма жълта непромокаема шапка и с голяма брада, а зад него се пенеха

големи сини вълни.

Тифани знаеше за морето от опаковките от Веселия моряк. Чувала

беше, че то било голямо и че шумяло. В морето имаше кула – това беше