Deo - Microsoft Word - Drebnio_Volen_Narod.doc

Вятърът я брулеше докато Фийгълите набираха скорост излизайки от

горната порта на чифлика към торфищата по бърдото...

Ето го момичето, в полет. В момента на главата и има жабок, държащ се за косата и. Преминем ли на по-едър план, ще видим дългия

зелен кит на рида. Сега тя е бледа светло-синя точица посред безкрайната

трева, не по-висока от космите на килим поради постоянното изпасване от

овцете. Но зеленото море не е непрекъснато. Ту тук ту там се вижда че

някога по него е имало хора.

Миналата година Тифани бе похарчила три моркова и една ябълка за

един час геология, макар че учителят и върна един морков задето тя му

обясни, че “Геология” на фирмата му не бивало да се пише “Голоогия”. Та

той каза, че варовикът се е образувал преди милиони години под водата от

малки мидени черупки.

Според Тифани това обяснение вършеше работа. Понякога във

варовика се намираха малки вкаменелости. Учителят обаче не знаеше кой

знае колко за кремъка. Във варовика, най-мекия камък, можеше да се

намери кремък, по-твърд и от стомана. Понякога овчарите дялкаха кремъка

с друг кремък и правеха ножове. Дори и най-добрите стоманени ножове

нямаха толкова остри ръбове като кремъчните.

По времето, което на Варовитище беше известно като “време оно”, хората го копаели от ями, които все още си бяха тук – дълбоки дупки, запълнени с трънак.

По селските градини също се намираше по някой голям ръбат

кремък. Някои бяха по-големи от човешка глава. И често си приличаха на

глави. Бяха толкова грапави и възлести и очукани, че можеха да приличат

на каквото и да е – на лице, чудат звяр или морско чудовище. Понякога

най-интересните бяха поставяни по градинските огради да ги гледат

хората. Старите хора ги наричаха ‘варовчета’, сиреч “деца на варовика”.

На Тифани те винаги и се струваха ... странни, като че ли камъкът се

мъчеше да оживее. Някои кремъци приличаха на мръвки, кокали или още

нещо захвърлено от касапина. Като че ли в тъмнината под морето

варовикът се опитваше да наподоби формите на живи твари.

Не бяха само ямите за кремък. Хора е имало по цялото Варовитище.

Имаше кръгове от камъни, половината от които изпопадали, имаше

надгробни могили като зелени пъпки по бърдото, където, както разправяха, вождовете от старо време били погребвани със съкровищата им. На никого

не му щукваше да копае в тях и да провери.

Имаше и издълбани във варовика фигури, които овчарите понякога

затревяваха, когато бяха на бърдото със стадата и нямаха друга работа.

Варовикът беше само на няколко пръста под торфа. Дори отпечатъците от

копита можеха да изтраят по няколко сезона, а фигурите бяха тук от

хиляди години. Имаше рисунки на коне и великани, но чудното беше, че те

не се виждаха както трябва от земята. Като че ли бяха направени да се

гледат от небето.

Имаше и шантави места, като Ковачницата на Дъртия, което беше

само четири големи плоски камъка, разположени все едно очертаваха

полу-заровена колиба на склона на една могила14. Падината между тях

беше дълбока само няколко стъпки. На изглед нямаше нищо особено, но

ако си извикаш името в него, ехото ще се върне едва след няколко секунди.

Знаците за човешко присъствие бяха навсякъде. Някога Варовитище

е било важно място.

Тифани отмина стригачните кошари. Никой не я видя. Остриганите

овце изобщо не ги засягаше, че някакво момиче минава без краката и да

докосват земята.

Долината остана далеч зад нея. Сега тя беше баш на бърдото. Само

по някое случайно изблейване или крясък на ястреб нарушаваха тишината, изпълнена с жужене на пчели и свистенето на вятъра и се чуваше как всяка

минута израства по един тон трева.

От двете страни на Тифани Нак Мак Фийгълите търчаха в нестройни

разгърнати редици, взрели се свирепо напред.

Минаха без да спират покрай няколко могили и прекосиха без да се

забавят няколко плитки дерета. И тогава Тифани съзря нещо по-специално.

Там имаше едно малко стадо овце. Съвсем малко току-що остригани

овце, но сега тук винаги имаше по шепа овце. Откъснали се от стадото си

овце идваха тук и агнетата си намираха пътя дотук, когато изгубеха

майките си.

Мястото беше вълшебно.

Сега нямаше какво чак толкова да се види освен наполовина

потънали в торфа железни колела и тумбестата печка и късия й комин...

Когато Баба Болежкова умря, мъжете махнаха чимовете торф