Deo - Microsoft Word - Drebnio_Volen_Narod.doc

нямаше да бъде принцеса, не искаше да бъде дървар, така че й оставаше да

бъде вещица и да разбира нещата, също като Баба Болежкова...

- Коя е Баба Болежкова? – попита един глас.

Коя беше Баба Болежкова? Хората тепърва ще започнат да се

питат. А отговорът беше, че Баба Болежкова беше, че я имаше. Винаги я

беше имало. Животът на всички Болежкови като че се въртеше все около

Баба Болежкова. Долу в селото се вземаха решения, вършеха се неща, животът течеше все с едно наум – че Баба Болежкова беше в овчарската

си къщичка на колела из хълмовете и бдеше.

Тя беше мълчанието на хълмовете. Може би затова харесваше

Тифани по своя си странен въздържан начин. Големите й сестри бяха

бъбриви, а Баба не обичаше шума. Тифани не шумеше когато беше горе на

колибата. Просто й харесваше да е там. Тя гледаше как ястребите

летят и слушаше шума на тишината.

Там горе си имаше шум. Звуци, гласове, животински крясъци се

носеха из пустошта, някакси правейки тишината по-дълбока и

многообразна. А Баба Болежкова се увиваше в тази тишина и оставяше

място и за Тифани. Долу в чифлика винаги имаше твърде много хора и

твърде много шетня. Там не оставаше време за тишина. Не оставаше

време за вслушване. Но Баба през цялото време мълчеше и слушаше.

- Какво? – сепна се Тифани.

- Току що каза “Баба Болежкова през цялото време ме слушаше”, –

каза мис Тик.

Тифани преглътна.

- Мисля, че баба ми беше малко нещо вещица, - каза тя с оттенък на

гордост.

- Така ли? Откъде знаеш?

- Е, вещиците могат да кълнат хората, нали? – каза Тифани.

- Така казват, – отвърна дипломатично мис Тик.

- Е, татко казва, че небето се е посинило от проклетисването на Баба

Болежкова.

Мис Тик въздъхна.

- Да, но проклетисването, ами, проклетисването то не е като

истинското проклинане . Проклетисването е, нали разбираш, нещо като

"пусто да опустее" или "да му се не види". Докато проклинането е по-скоро

нещо като “Носът ти да гръмне и ушите ти да изхвърчат, дано”.

- Мисля, че попържането на Баба беше нещо повече, – отсече Тифани

– А и тя говореше с кучетата си.

- И какви неща им е казвала? – попита мис Тик.

- О, неща като тук и чиба и а така, – каза Тифани – И те винаги

правеха, каквото тя им кажеше.

- Та това са просто овчарски команди, – каза снизходително мис Тик

– Вещерството не е точно това.

- Да, ама това все пак ги прави нейни спътници, нали? - отвърна

Тифани, почвайки да се нервира – Вещиците си имат животни, с които

говорят и които се наричат спътници. Като твоя жабок тук.

- Аз не съм спътник, – обади се глас изсред хартиените цветя – Аз

само временно я съпровождам.

- И тя разбираше от всички видове билки – настояваше Тифани. Баба

Болежкова трябваше да излезе вещица, дори да се наложеше Тифани да се

кара за това цял ден. – Тя можеше да изцери всичко. Баща ми казваше, че

тя може да накара и курбан да стане и да заблее, – Тифани сниши глас – Тя

можеше да възкресява агнета ...

През пролетта и лятото Баба Болежкова не можеше да бъде

видяна вкъщи. Повечето време тя нощуваше в старата къщичка на

колела, която можеше да се мести след стадата. Но Тифани за пръв път

я беше видяла в чифлика да коленичи пред огъня и да слага мъртво агне в

голямата черна пещ.

Тифани не спря да пищи. А баба я взе нежно макар и малко неловко в

скута си я нарече "моята малка джигит" докато отдолу от пода двете й

овчарски кучета Гръм и Мълния я зяпаха с кучешко изумление. Баба не

беше много в свои води с деца, защото децата не блееха.

Когато Тифани престана да пищи, просто защото й беше свършил

въздухът, Баба я остави на черджето и отвори печката и Тифани видя

как агнето излезе оттам живо.

Когато Тифани попорасна малко, тя разбра, че "джигит" значи

двадесет на Ян Тан Тетера7 - старинния броячен език на овчарите от

Варовитище. Старите хора още го използваха като брояха неща, които

смятаха за по-специални. Тифани беше двадесетата внучка на Баба

Болежкова.

Като порасна още малко, тя научи и всичко за сгряващата пещ, която никога не загряваше повече, отколкото трябва за сгряване. Майка

й оставяше тестото да втасва в нея, а котаракът Плъхарко понякога

спеше в нея, ако може върху тестото. Това беше просто място за