Deo - Microsoft Word - Unseen Academicals.doc

гласът на Хекса се придвижваше във блит-пространството?

- Да, сър. Гласът му просто изниква от нищото, сър. Но, кой знае защо, човек се

чувства по-добре като има на какво да говори37.

- Каква топка ви е нужна? - попита Хексът с глас гладък и мазен като

рафинирано масло - Овална или сферична?

- Сферична, - отговори Стибънс.

Бюрото изведнъж се разтресе.

Тази пущина винаги безпокоеше Ридкъли. Като начало изглеждаше някак

твърде самодоволна. Все едно ти казваше: „Не знаеш какви ги вършиш. Използваш ме

като някаква моментна лотария и се обзалагам, че изобщо не си си помислял за това, 37 бел.прев.: Интересно, но думата „интерфейс” може да се прочете и като „между лица”, тоест наличието

на образ на лице в потребителски интерфейс е нещо доста логично. Логично като за света на Диска де.

107

колко много опасни неща могат да се съберат във вътрешността на куб четиринадесет

на четиринадесет инча”. В действителност Ридкъли си беше мислил за това, най-често в

три сутринта, и никога не влизаше в стаята без няколко суб-критични магии в джоба

просто за всеки случай. Да не говорим пък за този Лут... Добре де, надявай се на най-

доброто и се готви за най-лошото, това винаги е било мотото на Н.У.

Едно чекмедже се подаде и се заплъзга през стаята докато не стигна до стената, след което предположително ще да е продължило в някой друг гостоприемен комплекс

от измерения, защото никога не се подаваше от другата страна на стената, колкото и

често да поглеждаше човек.

- Много гладко работи днес, - забеляза той, когато от пода изникна още едно

чекмедже, което се разпъпи в следващо чекмедже точно като него на размер, което се

заразпъва целеустремено накъм далечната стена.

- Да, Момчетата от Бързнек стъкмиха един нов алгоритъм за обработване на

вълнови пространства на високоблитно равнище. Което е в състояние да ускори нещо

като Бюрото до порядъка на около 2000 фиркина.

Ридкъли се намръщи:

- Това току що си го измисли, нали?

- Не, сър. Предложи го Чарли Фиркин от Бързнек. Така е по-кратко да се каже, отколкото 15000 итерации за първи отрицателен блит. А е и много по-лесно за

запомняне.

- Та значи хора, които познаваш в Бързнек ти пращат разни неща, а? -

заинтересува се Ридкъли.

- О, да, - отговори Пондър.

- Безплатно?

- Разбира се, сър, - изгледа го изненадано Пондър - Свободното споделяне на

информация е от централно значение за развитието на природонаучната премъдрост.

- А и ти им пращаш туй онуй, така ли?

Пондър въздъхна.

- Да, разбира се.

- Това не съм сигурен, че го одобрявам, - каза Ридкъли - Аз съм изцяло за

свободното споделяне на информация, стига те да са тези, които свободно споделят

тяхната информация с нас.

- Да, сър, но ми се струва, че тук силно ни възпрепятства значението на думата

„споделяне”.

- И все пак, - започна Ридкъли и млъкна.

Един толкона тих знук, че едва-едва се чуваше, току що беше престанал. Бюрото

за Рядкости се беше събрало и отново беше станало просто една единица дървена мебел

в центъра на стаята, но когато те го погледнаха, предните му вратички се отвориха, отвътре се изтърколи кафява топка и тупна на пода с едно „ пльонг! ” Ридкъли отиде, взе

я и я завъртя в ръцете си.

- Интересно, - каза той и я хвърли със сила в пода.

Тя отскочи по-високо от главата му, но той реагира достатъчно бързо и я хвана

докато пак падаше.

- Забележително, - поправи се той - Какво ще кажеш за това, а Стибънс?

Той подхвърли топката във ъвздуха и я ритна яко през стаята. Тя се върна този

път към Пондър, който, за собствена най-голяма изненада, я хвана.

- Като че има свой собсвен живот, - Пондър я пусна на земята и пробва един

шут.

Тя полетя.

108

Пондър Стибънс беше съвършеният, перманентен приносител на сто-метрова

извинителна бележка от на леля му стринката, която освен друго молеше той да бъде

освободен от всички видове физкултурно гимнастични дейности, защото бил страдал

от дюстабанлизъм на ушите, хроничен стигматизъм, мрънкащ нос и нервна

меланхолия. По свое собствено признание той по-скоро би бягал десет мили, прескочил

двуметрова ограда и изкатерил висок хълм, отколкото да участва в каквато и да е

спортна дейност.

Топката обаче го зовеше. Пееше му „ пльонг! ”.

Няколко минути по-късно той и Ридкъли вървяха обратно към Голямата Зала от

време на време тупвайки топката по каменните плочи. В тоя звук „ пльонг! ” имаше