Deo - Microsoft Word - Unseen Academicals.doc

Само след като мина някое време, Гленда си възвърна способността да мисли

нормално, когато на главата и падна някакъв букет. Беше я уцелил точно над ухото и

като вдигна поглед, посред капещите като дъжд скъпарски венчелистчета, тя видя

лъчезарната усмивка на сияещата Жулиета на самия край на подиума точно канеща се

да викне „Пай се!”

100

... Имаше и още разни летящи цветя и хора изпостанали на крака и възторжено

крещящи и музика и изобщо усещане като че ли си под водопад, само че вместо вода я

обливаха бурни талази от звуци и светлина.

И от всичко това изригна Жулиета, метна се на врата на Гленда и я прегърна.

- Тя ме иска пак тук! - заговори задъхано тя - Казва, че може да отида в Куирм и

даже в Генуа! Казва, че ще ми плаща повече, ако не бачкам за никой друг и че света бил

стрида. Това не го знаех.

- Но ти си имаш сигурна работа в кухнята... - започна Гленда, все още само на

три четвърти освестила се.

По-късно, по-често отколкото би и се искало, тя не преставаше да си припомня, как казва тези думи докато аплодисментите кънтят около тях.

Сега обаче някой лекичко я докосна по рамото. Беше една от взаимозаменяемите

млади жени с поднос.

- Мадам ви праща поздрави, госпожице, и би желала да покани вас и Госпожица

Жулиета да се присъедините към нея в частния и будоар.

- Много мило от нейна страна, но мисля, че вече ни е ... Будоар ли казахте?

- О да. А бихте ли желали още едно питие? В крайна сметка нали празнуваме.

Гленда се огледа в дърдорещата, смееща се и най-вече пиеща тълпа. Залата беше

станала като пещ.

- Добре, но не това шери, благодаря ви за любезността все пак. Да ви се намира

нещо студено и газирано?

- Ами че да, госпожице. Колкото щете.

Момичето извади огромна бутилка и сръчно напълни висока кристална чаша

очевидно с мехурчета. Когато Гленда я изпи, мехурчетата напълниха и нея.

- Ммм, доста е хубаво, - зазапъва се тя - Малко като лимонадата като порастне.

- Поне Мадам го пие точно така.

- Ъ, този будоар, - пробва се Гленда следвайки момичето с доста олюляване -

Колко е голям?

- О, даже си е огромен, поне според мен. Там вече трябва да са се събрали около

четиридесет души.

- Така ли? Това ще е голям будоар.

Е, слава на боговете, помисли си Гленда, поне това се изясни. Защо ли не вземат

някой път да сложат в тея романи прилични обяснения?

Нямаше как да бъде сигурна, какво би могло да се очаква да завари в един

будоар, като се има предвид, че си нямаше представа какво е будоар. Това, което завари

там, бяха хора, жега и цветя. Не цветя на букети, а на стълбове и извисяваши се

подставки, изпълващи почти всичкия въздух с облаци натрапчив аромат, докато хората

отдолу го изпълваха с думи, много плътно наблъскани. Нямаше начин който и да е да

чуе какво казва някой друг, каза си Гленда, но вероятно това нямаше значение. Сигурно

важното беше да си тук, че да те видят, че го казваш.

Множеството се раздели и тя зърна Жулиета, все още в бляскавото си одеяние, все още с брадата, заета с това ... да е тук. Ту тук ту там святкаха саламандри, което

значеше хора с иконографи, нали така? Клюкарските вестници бяха пълни само с хора

бляскащи като за снимка. Е тя си нямаше нищо общо с тях. И което беше още по-лошо, никой не даваше за нейното неодобрение и пукната пара. Те и бездруго си бляскаха. А

най-много от всички бляскаше Жулиета.

- Май ще ми дойде добре малко свеж въздух, - измънка тя.

Водачката и деликатно я заведе до една ненатрапчива врата.

- Тоалетната е нататък, моля.

101

Нататък си беше, само че и това дълго, приглушено осветено помещение беше

нещо като приказка, цялото в кадифе и драперии. Петнадесет смаяни отражения на

Гленда я зяпнаха от също толкова огледала. Беше толкова втрещяващо, че я накара да

се отпусне в много скъпарско кресло с извити крачета, което се оказа също така и

много удобно за разпускане...

Като се сепна от сън, тя се запрепъва навън, загуби се в цял тъмен свят от

вмирисани коридори отрупани с кашони и сандъци, докато не се натъкна на една

наистина огромна стая. Тя беше по-скоро нещо като пещера. В далечния и край имаше

двойна врата, която сигурно се срамуваше да пропусне сивкавата светлина, която не

толкова осветяваше, колкото обвиняваше. Още хаос от закачалки за дрехи и празни

кашони беше пръснат по пода. На едно място вода беше покапала от тавана и

образувала локва на пода, подгизваща някакъв картон.