Deo - Microsoft Word - Unseen Academicals.doc

лежеше все така, втренчен в тавана, когато го вдигнаха, сложиха го на кушетката и го

увиха внимателно с веригите.

- Има катинари, но няма ключове. Мога да ги затворя, но няма да мога да ги

отворя.

- Затворете ги, - поиска Лут.

Гленда много рядко плачеше и сега се мъчеше да не го прави.

174

- Май не трябва да го правим това, - каза тя - Не и тук, в свещоливницата.

Хората гледат.

- Моля ви, размахайте махалото, господин Трев, - не и обърна внимание Лут.

Трев сви рамене и се подчини.

- А сега започнете да ми казвате, че ми се доспива, господин Трев, -

проинструктира го Лут.

Трев прочисти гърлото си размахвайки напред назад лъскавата тенекийка:

- Страшно ти се доспива. Спи ти се, та две не виждаш.

- Добре. Извънредно ми се доспива, - одобри морно Лут - А сега, трябва да ми

кажете да се самоанализирам.

- Какво значи това? - попита рязко Гленда, която винаги беше нащрек за опасни

думи.

- Извинявайте, - смути се Лут - Имах предвид, помогнете ми да изследвам

детайлно собствения си ум посредством въпроси и отговори.

- Но аз не зная к’ви въпроси да питам, - обърка се Трев.

- Аз знам какви, - каза търпеливо Лут - Обаче трябва да ме инструктирате да го

направя.

Трев сви рамене.

- Господин Лут, трябва да разбереш, какво не е наред с господин Лут, - каза той.

- О да, - тонът на Лут леко се промени - Удопно ли сте се разполошили, господин Лут? Да, благодаря ви. Веригите почти не ме стягат. Отлитшно. А сега, раскашете ми за майка ви, господин Лут. Запознат съм с понятието, но не си спомням

някога да съм имал майка. Все пак благодаря ви, че попитахте.

И така започна монологичният диалог. Останалите двама седнаха на каменните

стъпала, а тихият му глас разнищваше ли разнищваше себе си и стигна до:

- Така знатши, библиотеката. Има ли нещо в библиотеката, господин Лут?

- В библиотеката има много книги.

- Какво още има ф библиотеката, господин Лут?

- В библиотеката има много столове и рафтове.

- Какво още има ф библиотеката, за което вие не шелаете да ми кашете, господин Лут?

Всички зачакаха. Накрая гласът си призна:

- В библиотеката има шкаф.

- Има ли нещо особено за този шкаф, господин Лут?

Още една пауза, още веднъж треперливият глас каза:

- Не бива да отварям шкафа.

- Защо половината от него приказва като някой от Юбервалд, - обърна се към

Трев Гленда, забравяйки за поразително острия му слух.

- Въпроси зададени с лек юбервалдски акцент при този вид беседи очевидно

помагат на пациента да се отпусне по-добре, - обясни Лут - А сега, ще ви бъда

благодарен, ако не прекалявате с прекъсфанията.

- Извинявай, - смути се Гленда.

- Няма нищо. И така, защо не бива да отфаряте шкафа, господин Лут?

- Защото обещах на Милейди да не отварям шкафа.

- А вие отфорихте ли шкафа, господин Лут?

- Аз обещах на Милейди да не отварям шкафа.

- А вие отфорихте ли шкафа, господин Лут?

Този път последва много по-дълга пауза.

- Аз обещах на Милейди да не отварям шкафа.

- Много ли неща наутшихте в замъка, господин Лут?

175

- Много неща.

- Наутшихте ли, как се правят шперцове, господин Лут?

- Да.

- Къде е фратата сега, господин Лут?

- Пред мен.

- Вие отфорихте фратата, господин Лут. Мислите, тше не сте я отфорил, но сте я

отфорил. А сега е много вашно отново да я отфорите.

- Но онова зад вратата е лошо!

Двамата подслушвачи се напрегнаха.

- Нищо не е лошо. Изобщо нищо не е лошо. Ф миналото вие отфорихте фратата

с детинска глупост. Сега, за да разберете фратата, трябва да я отфорите с мъдростта на

възрастен. Отфорете фратата, господин Лут и аз ще фляза заедно с вас.

- Но аз вече нямам шперцове.

- Остафете това на природата, господин Лут.

Гленда потръпна. Трябва да беше от нейното въображение, но те като че ли вече

не бяха в свещоливницата.

Пред Лут се простираше коридор. Струваше му се, сякаш всичко по него чезне.

Вериги, дрехи, плът, мисли. Остана само коридорът и, витаещ някъде пред него, шкафът. Вратите му бяха стъклени. Светлина проблясваше по кантовете. Той повдигна

ръка и удължи нокътя си. Който преряза дърво и стъкло, сякаш бяха въздух. В шкафа

имаше една полица, на която имаше една книга. Заглавието й беше със сребърни букви, а самата тя беше прикована със стоманена верига. Която този път също му беше много

по-лесно да строши, отколкото предишния път. Той седна на стол, който не беше там

преди той да седне и зачете книгата. Тя се казваше ОРК.