Deo - Microsoft Word - Unseen Academicals.doc

- Не! Той все не стига до там.

- Може да е един от онези господа, които не харесват жени, - обади се превзето

Пепе.

- Ние ще се оправим и без твоето съдействие, - скастри го Гленда.

- Ама с’а, с някои други като Скапания Джони, шъ си скапя коляното от ритане, а Трев е просто... любезен, и толкова.

- Виж, знам, че ми каза да не се меся, и знам, че навремето съм бил страшен

грешник и се надявам да си остана такъв, обаче съм обиколил повече къщи от

пощальон, така че причината за тази прецаквация ми е ясна, - предложи услегите си

Пепе - Стига му умозрението на него да види, че тя е толкова прекрасна, че би трябвало

да я нарисуват застанала на някоя голяма мида някъде без горни дрехи, а разни

необяснимо откъде пръкнали се дебели розови бебчета да хвъркат навсякъде наоколо, докато той има само, каквото е научил на улицата. Сиреч, безнадежно е, нали? Той

няма никакъв шанс и си го знае, дори ако още не знае, че го знае.

- Ми че аз шъ си го цункам, ако си поиска и хич няма да го ритам в онуйката, -

възрази Жулиета.

- Сама се оправяй, - каза и Гленда - Аз не мога да се оправя вместо теб. Ако се

бях опитала, така щях да го наредя, че всичко съвсем ще се оплеска.

- Но... - започна Жулиета.

- Не, дотук с приказките, - отсече Гленда - Заминавай и си купи всякакви готини

неща. Парите са си твои. А ако ти не се грижиш добре за нея, господин Пепе, коляното

ще е само за загрявка.

Пепе кимна и много нежно помъкна Жулиета навън по каменните стъпала.

170

И какво щях да правя сега, ако бяхме в любовен роман? - запита се Гленда, когато стъпките им заглъхнаха в далечината. Тя беше станала голям експерт по въпроса

какво да се прави, ако си в любовен роман, въпреки че едно от нещата, които доста я

дразнеха в любовните романи, както тя вече беше споделила на Треперко, беше, че в

тях никой нищо не готвеше. Че то в крайна сметка готвенето си е важно нещо. Толкова

ли не могат да изкарат някой баничарска серия? Никак ли не може да има роман под

заглавието „Гордост и козунаци”? Или поне някой друг съвет как да се правят

вълшебни сладки нямаше да дойде зле, пък и с продълженията ще е от лесно по-лесно.

Много повече щеше да и хареса ако, представете си, дори и любовниците понякога

попадаха в кухнята на живота. Така щеше да има поне някакво признание, че хората в

действителност се хранят.

Някъде в този момент тя разбра, и то цялото й тяло разбра, че е на път да

изригне в потоп от сълзи. Вместо това се зае да мете. След което изчисти пещите. Тя

винаги ги оставяше блестящи, но това не беше причина да не ги измие отново. Със

стара четка за зъби изчегърта дребни остатъци мръсотия от разни трудни ъгълчета, изстърга всички гърнета с фин пясък, изпразни пепелта, преся жаравата, изми пода, върза две метли една за друга за да разкара дългогодишните паяжини по високия таван

и пак затърка пода докато сапунена вода не протече по каменните стъпала и не отми

следите от стъпки.

Ах да, остана още едно нещо. В ледницата беше останало малко аншоа. Тя

стопли една две и ги занесе до големия котел на тринога в ъгъла на кухнята, където

снощи беше написала с тебешир „Не Пипай”. Свали капака и надзърна в дълбините му.

Ракът, който Достовера Влачишлепова й беше дала снощи, което сега и се струваше

страшно отдавна, й помаха с очи.

- Чудя се, какво ли щеше да стане, ако не бях похлупила котела? - рече тя -

Интересно, колко ли бързо се учат раците?

Тя му пусна разкашканата аншоа, ракът я изгледа накриво, но изглежда я

одобри. Свършила с това, тя застана посред кухнята и се огледа за още нещо за чистене.

Черното желязо нямаше как да блесне, но всяка повърхност беше изтъркана и

подсушена. Колкото до чиниите, човек направо можеше да яде от тях. Трябва ли да се

свърши една работа както трябва, свърши си я сама. Версията на Жулиета за чистене

беше почти божествена, сиреч непредсказуема, непостижима за човешки ум и много

рядко срещана.

Нещо докосна косата и. Тя разсеяно го отмахна и установи, че държи в пръстите

си черно перо. Тези отвратителни твари в тръбите. Някой трябваше накрая да направи

нещо относно тях. Тя взе най-голямата си метла и потропа по една тръба.

- Махайте се! Да ви няма тук! - викна тя.

Някъде от тъмнината се дочу дращене и приглушено „Оук! Оук!”

- Моля, госпо’ице, - разнесе се още един глас и тя видя надолу по стъпалата

безформеното лице на... Как му беше името? А, да.