Unknown - i c4573b5193eb5b9f

може повече. През 1931 година се родил Алберто.

През 1970 г. доктор Алберто Ръфин беше преподавател по социология в Университета

на Айова. Доктор Леонардо Ръфин беше преподавател по икономика в Пардю". Доктор

Масимо Ръфин преподаваше история в Маркет". Доктор Глория Ръфин преподаваше

италиански в Дюк". Доктор Карлота Ръфин преподаваше урбанистика в Калифорнийския

университет. Доктор Марио Ръфин току-що бе защитил дисертация по средновековна

литература и преподаваше в Гринел Колидж, Айова. Споменах и Сам, но не задълбах

в биографията му.

Бях разговарял по телефона със седемте университетски преподаватели и статията

ми изобилстваше от техни цитати. Темите бяха познати - любов, саможертва,

дисциплина, усилен труд, подкрепа, вяра в Бога, вяра в се-

119

ДЖОН ГРИШАМ

мейството, амбиция, постоянство и никаква търпимост към мързела или провала.

Всеки от седмината имаше бляскава история, която можеше да запълни един цял брой

на Таймс". Всеки бе работил поне на едно място, за да се издържа в колежа и

университета. Повечето бяха работили на две места. По-големите помагаха на

Страница 47

grisham_djon-poslednia_sudeben_zasedatel

по-малките. Марио ми каза, че всеки месец получавал по пет-шест чека от братята, сестрите и родителите си.

Петимата по-големи бяха упорствали в учението си толкова, че бяха отложили

женитбата за към трийсетата си година. Карлота и Марио все още не бяха сключвали

брак. Най-голямото внуче бе петгодишното дете на Леон. Калия и Исо имаха общо

пет внучета. Макс и съпругата му очакваха второ дете.

Събрах толкова много материал за семейство Ръфин, че тази седмица пуснах само

първа част. Когато на другия ден отидох у тях на обяд, мис Кали ме посрещна със

сълзи на очи. Исо също ме приветства със здраво ръкостискане и малко вдървена, непохватна мъжка прегръдка. Из-гълтахме агнешката яхния и сравнихме

впечатленията си от читателската реакция. Както можеше да се очаква, за статията

говорел целият квартал; в сряда следобед и четвъртък сутрин непрекъснато се

отбивали съседи да им донесат екземпляр от вестника. Бях изпратил по шест-седем

броя на всяко от децата им.

Докато пиехме кафе и похапвахме пържен ябълков пай, техният проповедник,

преподобният Търстьн Смол, паркира на улицата и дойде при нас на верандата.

Представиха ме и той изглеждаше доволен, че може да се запознае с мен. Бързо

прие да опита десерта и се зае да разяснява какво означавала моята статия за

цветнокожата общност в Клантън. Некролозите били хубаво нещо и в повечето

южняшки градове чернокожите покойници все още били игнорирани. Благодарение на

мистър Кодъл в това отношение тук имало напредък. Но да пуснеш такъв голям и

достоен репортаж за едно видно негърско семейство на първа страница било

гигантска крачка към расовата толе-

120

ПОСЛЕДНИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ

рантност в града. Аз не виждах нещата така. Това си беше просто добър разказ за

мис Кали Ръфин и нейното необикновено семейство.

Преподобният Смол обичаше да похапва и да преувеличава. На второто парче пай

хвалбите му за статията станаха малко еднообразни. По нищо не личеше да смята

скоро да си тръгва, така че в крайна сметка аз се извиних и се сбогувах с

домакините.

Освен че беше неофициалният и донякъде ненадежден разсилен на няколко фирми край

площада, Пистън имаше и друга работа. Той притежаваше нелицензирана куриерска

служба. На всеки час, час и нещо той надникваше през вратите на клиентите си -

предимно адвокатски кантори, но също и трите банки, няколко агенции за недвижими

имоти и нашия вестник - и оставаше така няколко мига в очакване на някаква

пратка. Ако секретарката поклатеше глава, той поемаше към следващата си спирка.

Ако трябваше да се достави писмо или малък пакет, секретарките чакаха Пистън да

се появи. Той грабваше каквото му дадяха и се затичваше към получателя. Не

вземаше нищо по-тежко от четири килограма. Тъй като се движеше пеша, услугите му

се ограничаваха до площада и евентуално ед-на-две пресечки от него. Почти по

всяко време на деня Пистън можеше да бъде видян в центъра - ако нямаше поръчка, вървеше, ако имаше, подтичваше.

Основната част от пратките му бяха писмата между канторите. Пистън беше много

по-бърз от пощата, пък и излизаше по-евтино. Всъщност не вземаше нищо. Казваше, че така служел на хората, макар че по Коледа очакваше да получи свински бут или