Ан Райс - Полунощ

Отец Матингли бе отвел Деидре у дома лично. Вървяха бавно по същите тези улици. Не си казаха нито дума. Госпожица Карл бе известена по телефона в офиса и? в центъра. Тя и госпожица Мили чакаха на предните стълби на величествената къща.

А колко хубава бе тя тогава, боядисана в наситеновиолетово със зелени капаци и украсена с бяло, а парапетите на верандите бяха боядисани в искрящо черно, за да се виждат ясно розите от ковано желязо. Лозите бяха като разкошен офорт от листа и зеленина, а не тази зловеща плетеница, в която се бяха превърнали сега.

- Твърде буйно въображение, отче - каза госпожица Карл без капка притеснение. - Мили, Деидре се нуждае от една топла баня. - И детето бе отведено без повече приказки, а госпожица Карл въведе отец Матингли за първи път в стъклената зимна градина на кафе с мляко около камъшитената масичка. Госпожица Нанси, мрачна и безцветна, подреди чашите и среброто.

Порцеланът «Уеджуд» бе със златни кантове. На платнените салфетки бе извезана буквата «М». А онази жена с бърз ум, онази Карл, изглеждаше толкова морална и строга в елегантния копринен костюм и надиплената бяла блуза, прошарената и? сива коса бе прибрана в спретнат кок на тила, устата и? бе грижливо начервена с бледорозово червило. Веднага го предразположи с разбиращата си усмивка.

- Може да се каже, че това е фамилно проклятие, отче, прекалено развинтеното въображение. - Тя наля топло мляко и топло кафе от две малки сребърни канички. - Ние сънуваме, ние имаме видения, явно е трябвало да станем поетеси или художници. А не адвокати, като мен например. - Тя се изсмя тихичко. - Деидре ще бъде добре, когато се научи да различава фантазията от реалността.

След това тя му показа стаите на първия етаж. Госпожица Мили се присъедини към тях. Тя бе толкова женствена, тази Мили, червената и? коса на старомодни ситни къдрици около лицето и?, пръстените с диаманти по ръцете. Заведе го до прозореца да помахат на старата госпожица Бел, която подрязваше розите с огромна ножица с дървени ръкохватки.

Карл му обясни, че Деидре ще отиде при сестрите от «Светото сърце» веднага щом там се отвори място. Толкова съжалявала за тази глупава суматоха в «Свети Алфонс» и, разбира се, те щели да оставят момичето у дома, щом така искала сестра Бриджит Мари.

Отчето понечи да възрази, но всичко вече бе решено. За тях не било проблем да наемат гувернантка за Деидре - жена, която познава децата, защо не?

Тръгнаха по сенчестите веранди.

- Ние сме стар род, отче - каза Карл, докато се връщаха към голямата гостна. - Дори ние не знаем колко стар. Вече никой не може да разпознае хората от портретите, които виждате тук. - Гласът и? бе полуразвеселен, полуизтощен. - Идваме от островите, само това знаем със сигурност - от плантация в Сан Доминго - а преди това от някакво неясно европейско минало, което вече е напълно изгубено. Къщата е пълна с необясними реликви. Понякога ми прилича на огромна твърда охлювна черупка, която трябва да влача на гърба си.

Ръцете и? пробягаха леко по огромното пиано, по позлатената арфа. Каза, че тя самата нямала голямо влечение към тези неща. Каква ирония, че се превърнала в техен пазач. Госпожица Мили само се усмихваше и кимаше.

А сега, ако отчето нямало нищо против, госпожица Карл трябвало да се връща в центъра. Клиентите я чакали. Излязоха заедно през портата.

- Много ви благодаря, отче!

И така всичко бе забравено, а малкото момиче с бледо личице и черни къдрици си остана в «Свети Алфонс».

Но онези цветя не спряха да тревожат отец Матингли.

Как можеше да си представи тълпа малки момиченца да се катерят по перилата в църквата, за да ограбят олтарите на толкова огромен и впечатляващ храм като «Свети Алфонс». Дори уличните гамени, които бе срещал като дете, нямаше да посмеят да сторят подобно нещо.

Какво мисли наистина сестра Бриджит Мари за случилото се? Дали децата наистина бяха откраднали цветята? Дребната, набита кръглолика сестра го изучава известно време, преди да отговори. После каза «не».

- Отче, Бог ми е свидетел, че тези Мейфеър са прокълнато семейство. Бабата на това дете, наричаше се Стела, разправяше същите истории в същия този училищен двор преди много години. Стела Мейфеър имаше плашеща власт над всички. Под същия този покрив имаше сестри, които се страхуваха до смърт да се спречкат с нея, наричаха я вещица.

- О, стига, сестро - възрази той веднага. - Ние не сме по мъгливите пътища на Типерари, и не търсим призраци.