Ан Райс: Полунощ

- Тя е много послушна, докторе. Е, хайде, госпожице Деидре, да покажем на лекаря как се разхождаме. - И Виола я вдигаше от стола и я побутваше търпеливо стъпка по стъпка.

- С нея съм от седем години, докторе, тя е моето сладко момиченце.

Седем години. Нищо чудно, че краката и? бяха започнали да се изкривяват от глезените и ръцете и? се свиваха към гърдите, ако сестрата не ги върнеше насила в скута и?.

Виола я развеждаше из дългата двойна гостна, покрай арфата и огромния прашасал «Бьозендорфер», през обширната трапезария с избелелите стенописи на покрити с мъх дъбове и изорани ниви.

Обутите в чехли крака се тътреха по износения обюсонски килим. Жената бе на четирийсет и една години, но изглеждаше и стара, и млада едновременно - прегърбено, бледо дете, недокоснато от грижите и страстите на възрастните. «Деидре, имала ли си някога любовник? Танцувала ли си някога в този салон?»

По лавиците в библиотеката имаше подвързани с кожа счетоводни книги, по чиито гръбчета с избледняло лилаво мастило личаха стари дати: 1756, 1757, 1758… На всяка от тях се виждаше фамилното име Мейфеър, изписано със златни букви.

О, тези стари южняшки фамилии, как им завиждаше за наследството. Не биваше да потъва в такова разложение. А той, като се замислеше, дори не знаеше пълните имена на своите прапрародители, нито къде бяха родени.

Мейфеър - стар колониален род. По стените висяха портрети на мъже и жени, облечени по модата на осемнайсети век, както и дагеротипии, феротипии и избледнели фотографии. Пожълтяла карта на Сан Доминго - дали още го наричаха така? - в мръсна рамка в коридора. И потъмняла картина на огромна колониална къща.

Сестрата каза, че никога не сваля верижката със смарагдовия медальон, дори когато къпе госпожица Деидре.

- Да ви кажа ли една тайна, докторе? Никога дори не я докосвайте!

- И защо? - попита той, но жената не отговори. Смутен, лекарят я гледаше как слага на пациентката рубинени обеци и диамантен пръстен.

«Сякаш облича труп», помисли си. А отвън тъмните дъбове извиваха клони към прашните мрежи на прозорците. Градината блещукаше в жегата.

- Вижте и? само косата - рече нежно сестрата. - Виждали ли сте такава красива коса?

Беше чисто черна, гъста, къдрава и дълга. Сестрата обожаваше да я разресва и да гледа как къдриците се увиват отново след преминаването на четката. А очите на пациентката с апатичния поглед, бяха чисто сини. И все пак от време на време тънка сребриста струйка слюнка се спускаше от ъгълчето на устата и? и оформяше тъмно петно на деколтето на бялата и? нощница.

- Същинско чудо е, че никой не се е опитал да открадне тези неща - каза той като че на себе си. - Тя е толкова безпомощна.

Сестрата го дари с горда, знаеща усмивка.

- Никой, работил някога в тази къща, не би опитал подобно нещо.

- Но тя стои на верандата сам-самичка с часове. Вижда се от улицата.

Смях.

- Не се притеснявайте, докторе. Никой тук не е толкова глупав да мине през тази порта. Старият Рони коси ливадата, само защото го е правил винаги от трийсет години, но затова пък вече не е съвсем наред с главата.

- Обаче… - Спря се сам. Какво правеше, как можеше да говори за това пред притихналата жена, която само от време на време помръдваше очи, чиито ръце лежаха там, където сестрата ги бе положила, чиито крака почиваха безжизнено на голия под. Колко лесно бе да забравиш за нея, да забравиш, че трябва да уважаваш това нещастно същество. Никой не знаеше дали изобщо разбира нещо.

- Може би е добре да я извеждаш от време на време на слънце - рече лекарят. - Кожата и? е съвсем бяла.

Но той знаеше, че е невъзможно тя да излиза в градината, дори и толкова далече от смрадта на басейна. Бодливата бугенвилия бе избуяла на туфи под дивата лавровишня. Дебели малки херувимчета, покрити с тиня, надничаха като призраци през прекалено израсналата лантана.

И все пак навремето тук бяха играли деца.

Някое момче или момиче бе издълбало името Лашър на дебелия дънер на една гигантска индийска лагерстремия, която растеше до отсрещната ограда. Дълбоките резки бяха така обветрени, че блещукаха бели по восъчната кора. Странно име. А една дървена люлка все още висеше от клона на отдалечен дъб.

Той отиде до самотното дърво, седна на люлката и чу как изскърцаха ръждясалите и? синджири, стана и се отдалечи, като забиваше крака в изпомачканата трева.

Южната страна на къщата му се стори огромна и поразяващо красива от тази перспектива, цъфналите увивни растения пълзяха заедно по целия път нагоре покрай зелените капаци на прозорците към комините близнаци над третия етаж. Тъмният бамбук потракваше по хоросановата мазилка, разлюляван от бриза. Лъскавите бананови дървета бяха израснали така високи и така нагъсто, че образуваха същинска джунгла, която стигаше досами тухлената стена.