Ролинс, Джеймс - Дяволската колония

Нямаше какво да се направи по този въпрос обаче.

В крайна сметка Йелоустоун се сдоби с ново кратерно езеро, но засега нямаше никакви признаци, че отдолу къкри нещо по-опасно. Ковалски подаде искане езерото да бъде кръстено на него - Кратерно езеро Ковалски.

Неясно защо искането му беше отхвърлено.

Пейнтър се опита да проучи и френската фамилия Сен Жермен, но в рамките на двайсет и четири часа четиринайсет от най-влиятелните й представители бяха открити мъртви. Никой друг във фамилията като че ли не беше чувал за Гилдията. Изглежда, Истинската кръвна линия се беше заела да заличи връзките си с този род.

Обектът в Белгия, където бяха засекли пик в потока неутрино, се оказа унищожено със запалителна бомба извънградско имение, наето от корпорация, която се оказа фиктивна и се изпари по време на разследването. Явно си бяха направили труда да заличат всякакви улики от онова място - отпечатъци от пръсти, документи, ДНК.

Така че тази следа също водеше до задънена улица.

Оставаше само една възможност.

Пейнтър стигна целта си в източния край на Алеята - Капитолия - и тръгна нагоре по стъпалата.

Макар че след петнайсет минути сградата щеше да бъде затворена за посетители, цареше невероятна суматоха - хлапета тичаха нагоре-надолу по стълбите, туристи позираха за фотографии, протестиращи размахваха плакати и викаха. След дългия престой под Смитсъно- вия замък подобна жива атмосфера му се отразяваше идеално.

Това бе американският живот в цялата му прелест и с всичките му недостатъци и той не би го заменил за нищо друго. Оживлението бе по-представително за демокрацията от всички парламентарни правила и политически игри, разигравани под този неокласически купол.

Затова въпреки горещия влажен ден разходката му доставяше удоволствие.

С Лиза имаха уговорка да вечерят заедно, но засега искаше да прочисти ума си. Трябваше да види лично картината, преди да се захване за работа. Освен това нямаше представа откъде да запоЧне. Не беше казал на никого за откритието си, дори на хората от вътрешния кръг в Сигма.

Не че не им се доверяваше - просто в момента те си имаха достатъчно свои грижи. Монк се вълнуваше около дъщеричката си Хариет. Днес беше подал заявление за напускане. Пейнтър се беше съгласил да го приеме, но го убеди да излезе в отпуска по бащинство и да използва времето, за да си помисли. Надяваше се, че животът с плачещи бебета, сменяне на пелени и дълго бездействие ще го накара да промени решението си, но се съмняваше. По душа Монк беше домашар. А преди седмица всички бяха видели последствията от това да се опитваш да водиш двоен живот.

Не биваше да забравя и Грей. Той беше затънал в мрачната дупка на отчаянието, но как щеше да излезе от нея - по-силен или напълно разбит?

Само времето можеше да каже.

Затова предпочете да си мълчи за доброто на всички. Дори идването тук имаше своите рискове, но трябваше да ги поеме.

Изкачи стъпалата и влезе в Ротондата. Огромният купол ехтеше от гласовете. Намери галерията на втория етаж с гигантските картини по стените. Лесно откри онази, която търсеше. Намираше се на южната страна и бе най-прочутата от всички - „Обявяването на независимостта“ от Джон Търнбул.

Застана пред нея и усети полъха на историята. Загледа се в следите от четката, оставени от ръката на художника преди толкова години. Но в картината се бяха намесили и други ръце, които бяха не по-малко влиятелни. Представи си как Джеферсън дава препоръки на Търнбул за шедьовъра му.

Погледът му се плъзна по картината, без да пропуска нито един сантиметър.

Голямото платно изобразяваше представянето на Декларацията за независимост пред Конгреса. В картината си Джон Търнбул се беше опитал да създаде портрет на всеки от подписалите Декларацията, мемориал на повратното събитие. Но Търнбул не би могъл да включи всички. Все пак, колкото и странно да изглеждаше, бе нарисувал петима, които така и не бяха сложили подписа си под окончателния вариант.

Тогава какво правеха те тук?

Историците отдавна обсъждаха този въпрос.

По време на проучването си Пейнтър беше прочел, че Джон Търнбул давал някакви объркани отговори, но нито един от тях не бил задоволителен — и че наистина Томас Джеферсън, майсторът на шифрите и кодовете, е надзиравал създаването на шедьовъра.

Значи бе имало някаква друга причина.

Най-малкото Мериуедър Луис смяташе така.

Докато се взираше в платното, Пейнтър отново си припомни думите, разчетени върху бизонската кожа: „В обръщането на бика намерете петимата, които не са на място. Нека имената им бъдат подредени и разкрити с буквите G, С, R, J, Т и числата им да са 1, 2, 4, 4, 1“.