Ролинс, Джеймс - Дяволската колония

Грей отвори уста да възрази.

- Толкова ли не разбираш, Грей? Той знае. Само че го е потиснал, за да не го боли точно сега. И се мъчи да го преодолее.

Грей си представи безпокойството на лицето на баща си. Имаше го всяка сутрин. Дори облекчението му преди малко не го беше заличило напълно. Дълбоко в очите му си оставаше мъничко страх.

Разгьрка неуверено лице и почеса наболата си брада.

Сейчан смъкна ръката му.

Някои самозаблуди са добро нещо, необходимо нещо.

Грей преглътна с мъка и се опита да приеме думите й. Беше достатъчно син на баща си, за да иска да спори, да отхвърли нещо, което не можеше да пипне с мазолеста ръка.

Точно тогава телефонът му иззвъня.

Той го извади от джоба си с треперещи пръсти. Всичко в него трепереше, обтегнато като струна. Погледна екрана и видя, че е получил съобщение. Номерът беше блокиран. Текстът обаче ясно показваше кой го е пратил.

НЕ ИСКАХМЕ ДА СТАВА ТАКА

Тези пет думи му подействаха като бомба в стомаха. Треперенето се засили. Той се свлече покрай стената, а светът сякаш се стесни. Всички таящи се в него конфликти избухнаха за миг и угаснаха като умираща звезда, превръщайки се в невъобразимо плътен горещ въглен. Навсякъде другаде се чувстваше кух и студен.

Сейчан клекна до него, хвана лицето му с длани и го загледа право в очите. Тя също беше прочела съобщението.

Думите й изказаха онова, което беше вътре в него.

- Ще ти помогна. Ще направя всичко да ги унищожим.

Той впери поглед в изумрудените й очи със златни петънца. Дланите й пареха бузите му. Топлината изпълни пустите студени места в него. Пресегна се и я придърпа към себе си, устните им се докоснаха.

Целуна я. Имаше нужда от нея.

Отначало тя не отвърна, устните й бяха напрегнати, твърди, неуверени.

Но постепенно омекнаха, отвърнаха, разтвориха се.

И двамата се нуждаеха един от друг.

Но дали беше истинско - или само необходима самозаблуда?

На Грей не му пукаше.

За момента изглеждаше истинско.

11:45

Възвишението Сан Рафаел

Хубаво бе да се върне... да се отърси от призраците, които я преследваха.

Кай Куочийтс стоеше на верандата на пуеблото. Слънцето печеше безмилостно каньона и пустошта на възвишението Сан Рафаел. Прашни вихрушки танцуваха в клисурите и деретата. Миришеше на хвойна и горещ пясък.

Беше минала само седмица, а вече започваше да се чувства като у дома тук.

Щеше да прекара лятото в пуеблото, за да спечели кредитни точки за колежа. Беше се записала в курса по антропология на коренните жители на Америка със специалност народа пуебло. Работата й включваше регистриране на петроглифи, помощ за реставрацията на руини и изучаване на старите обичаи на индианците хопи.

Като например как да пече пиньоли.

- Кой ми съсипа най-хубавия тиган? - извика глас отвътре.

Кай потръпна - знаеше, че ще трябва да поеме вината като жена. Напоследък непрекъснато го правеше. Преди два дни получи официално опрощение за всичките си простъпки покрай събитията в Юта. Спасяването на света като че ли възстанови кармичното й равновесие с министерството на правосъдието. Пък и явяването на чичо Кроу и Ханк Канош като свидетели определено не й навреди.

От тази простъпка обаче нямаше да се отърве така лесно.

Отвори мрежестата врата и влезе в сенките на основното помещение. Айрис Хуметева беше надянала готварски ръкавици и държеше почернял тиган.

- Трябва да изчакаш жаравата да поизстине.

- Зная, но Кауч дъвчеше шевовете си и докато го хвана и му сложа яката...

Въздъхна. Дотук с оправданията.

Щом чу името си, Кауч вдигна глава. На врата си имаше пластмасова яка във формата на фуния. Беше се наложило да ампутират предния му крак. Куршумът беше оставил съвсем малко кост и още по-малко нерви, но Кауч се възстановяваше добре.

Всички се възстановяваха. Изгарянията на Алвин Хуметева бяха просто дълбоки белези по загорялата му кожа. Двамата възрастни индианци бяха оцелели след срещата си с Рафаел Сен Жермен благодарение на ината си и на идеалното познаване на местността.

Племето хопи имаше поговорка: никога не преследвай индианец на негова територия. Това бе суров урок, научен от първите колонисти - а Рафаел Сен Жермен така и не бе разбрал за него.

Айрис бе предположила, че войниците на французина ще се опитат да ги очистят, и затова когато бе потеглила със съпруга си, бе насочила АТВ-то към най-близката пясъчна падина и бе вдигнала облак прах, за да скрие бягството им. След това се бяха крили в една стара мина с надеждата, че Рафаел няма да си направи труда да ги търси, защото ще тръгне след Кроу. Дори и да беше оставил хора тук, тя можеше при нужда да прикрие следите си и да повика помощ.