Ролинс, Джеймс - Дяволската колония

Загледа се във високия мъж, който вървеше последен и раздразнението пак пламна в нея. Познаваше го, повечето коренни американци го познаваха. Професор Хенри Канош беше противоречива фигура за племената и предизвикваше бурни реакции. Никой не оспорваше, че е Пламенен защитник на суверенитета на индианците, дори според някои усилията му бяха довели до увеличаването на териториите на резерватите в западните щати с цели десет процента. Но подобно на повечето свои предци, той беше приел мормонската вяра и бе обърнал гръб на старите традиции, за да се присъедини към религиозна група, която някога бе преследвала и избивала индианците в Юта. Това само по себе си го правеше нежелан сред по-традиционните членове на местните племена. Беше чула веднъж Джон Хоукс да го нарича „индианския чичо Том“.

Когато групата стигна водещия към изхода коридор, професор Канош посочи назад и каза:

- Докато не се оправим с това, никой да не споменава за златото в онези кутии. Нито дума. Остава само да предизвикаме и златна треска тук.

Кай наостри уши. Злато?

Беше й казано, че единственото злато тук е покритието върху праисторическия череп. УАХАЯ бяха склонни да позволят изнасянето на тотема. Артефактът трябваше да бъде изложен в Музея на коренните жители на Америка, така че всичко беше наред. Освен това, ако експлозията погребеше златния череп заедно с мумифицираните тела, някой можеше да се изкуши да го потърси и отново да наруши покоя на предците им.

„Но ако долу има още злато...?“

Изчака другите да изчезнат в коридора, стана и нарами раницата. Тръгна предпазливо между телата към втората зала. Трябваше да провери лично. Ако там имаше скрито злато, това променяше всичко. Подобно на черепа, подобна златна жила можеше да накара куп иманяри да се втурнат да копаят.

Трябваше да научи истината.

Забърза към втория коридор и докато хлътваше в тъмното му гърло, я споходи друга тревожна мисъл. При наличието на още злато тук стражите със сигурност щяха да се върнат да го охраняват, което щеше да затрудни плановете й за бягство. Ако я хванеха, как можеше да обясни какво е правила тук с цяла раница пластичен експлозив? Щеше да прекара години, ако не и десетилетия зад решетките.

Страхът лумна по-силно и ускори крачките й.

Стигна залата, включи тънкото фенерче и лъчът му обходи тъмното помещение. Отначало не видя нищо, само някакви стари каменни кутии и стърчащ гранитен стълб. Ярък проблясък отразена светлина обаче я накара да погледне в краката си. На пода лежеше разбита кутия.

Клекна и я освети по-добре. В кутията като че ли имаше купчина метални пластини с дебелина около сантиметър. Единият ъгъл на най-горната беше изтъркан и под тъмния пласт блестеше злато. Тя се дръпна, зашеметена от откритието. Лъчът на фенерчето обходи кутиите покрай стената.

„Какво да правя сега?“

Толкова дълбоко под земята не можеше да повика помощ по радиостанцията. Почувства се като уловена в капан. Решението беше изцяло нейно. Под натиска на времето и от страха, че охраната всеки момент ще се върне, не можеше да мисли ясно. Изведнъж й стана трудно да диша. Мракът около нея сякаш се сгъсти и заплашваше да я смаже.

Далечен вик я накара да трепне. Обърна се бързо към изхода. Чуха се още приглушени викове. Някой изкрещя.

Тя скочи на крака.

„Какво става?“

Вкопчила се в раницата си, Кай чувстваше как грижливо подготвеният план на УАХАЯ се разпада. Сърцето й се разтуптя още по-бързо. Страхът надделя над разума. Тя се наведе, отвори каменната кутия и грабна горните три пластини, всяка със страна около двайсетина сантиметра. Бяха изненадващо тежки, така че ги пъхна под якето си и го закопча.

Трябваше й доказателство, с което да обясни на Джон Хоукс защо не е изпълнила мисията. Нямаше да е доволен, но можеха да използват златото, особено ако властите се опитаха да потулят нещо. Спомни си думите на професор Канош.

„Нито дума“.

Самата тя също смяташе да си мълчи, но първо трябваше да се махне оггук. Втурна се презглава към първата зала. Гневните гласове отвън станаха по-силни. Нямаше представа каква е причината за тази суматоха, но се надяваше, че ще й помогне да се измъкне. Знаеше, че трябва да се възползва от тази възможност, в противен случай след връщането на войниците щеше да се озове в капан.

Така че й оставаше една-единствена надежда, най-голямата й сила - вродената й бързина.

„Ако мога да се измъкна и да стигна до гората...“