Ролинс, Джеймс - Олтарът на рая

Звярът обаче го беше захапал здраво.

Втората лисица също се включи в атаката и захапа крака му като капан за мечки. После двете чудовища отстъпиха в противоположни посоки, опънаха го като ядец. Ужасна болка прониза рамото и бедрото му, когато сухожилията в ставите не издържаха. Зверовете се мъчеха да го разкъсат.

Отново грешеше.

До него се появи нова сянка. Третата лисица, все още жива. Куцаше на трите си здрави крака. От раните и течеше кръв.

Дънкан осъзна, че опъването не е целяло да го разкъса, а да го задържи на едно място.

Третата лисица отвори уста, острите и зъби бяха дълги като пръсти.

„Не...“

Създанието се хвърли към оголения му корем. Зъбите разкъсаха дрехи, кожа и мускул. После муцуната се зарови още по-дълбоко. Дънкан усети зъбите вътре в себе си.

Щяха да го изядат жив.

Но и този път грешеше.

Лисицата отстъпи и измъкна окървавената си муцуна. Но не без награда. Отстъпваше стъпка по стъпка, като теглеше навито черво. Изкормваше го. Агонията и ужасът го заляха.

Дънкан най-сетне разбра истината.

Това бе ужас, по-силен и от най-лошия му кошмар.

Лисиците не бяха дошли да го ядат.

А да си играят.

60.

Лорна изскочи от вилата и хукна към плажа. Беше намерила онова, за което се бе върнала в лабораторията. Зверовете я следваха по петите, сякаш привлечени от устрема и.

Две лодки „Зодиак“ се поклащаха в плитчините. Децата се качваха в тях, а двамата другари на Джак мъкнеха отпуснатото му тяло.

„Жив ли е още?“

Затича още по-бързо. Знаеше, че времето изтича.

Тъкмо стигна плажа, когато някой я сграбчи за китката и я спря. Лорна успя да се задържи на крака само защото ръката я стискаше като менгеме.

Беше покритият с белези мъжки хоминид. Лорна се опита да се освободи, но хватката му беше желязна. Създанието я завъртя. Лорна отвори уста да изкрещи за помощ, но от близките храсти се появи друг хоминид. Женската. Гърдите и бяха огромни, коремът и все още беше издут. Само че сега носеше бебе - новородено, доколкото Лорна можеше да прецени. Беше го повила в листо от бананово дърво.

Детето на Ева.

Женската беше родила.

Протегна и бебето. Лорна поклати глава. Не разбираше. Ева пристъпи още по-близо и набута бебето в ръцете и.

- Не...

Отзад мъжкият я бутна грубо.

Ева я гледаше умолително.

Лорна най-сетне протегна ръце и взе детето. Ева се обърна и скри лице в гърдите на партньора си. Той махна на Лорна да върви към лодките.

Искаха от нея да отнесе детето.

Лорна отстъпи, хванала мъничкото телце с една ръка. Махна им.

- Елате с нас.

Останаха глухи за молбата и. Тръгнаха към гората. Останалите зверове ги последваха.

Лорна се запрепъва след тях.

- Там е опасно! Елате с мен!

Мъжкият се обърна и се озъби: ясно показваше, че с дискусиите е приключено. Ева хвърли поглед през рамо, преди да изчезне в сенките. По бузите и се стичаха сълзи, но Лорна долови в изражението и и покой.

Нямаше да променят решението си.

- Лорна! - Кайл я бе видял и и махаше. - Побързай!

Лорна притисна новороденото към гърдите си и се затича към лодките.

Кайл я изчака и и помогна да прегази плитчините. Намръщи се, като видя какво носи.

- Това бебе ли е?

Лорна не му обърна внимание. Стигна до лодката на Джак. Половината деца бяха там, Бенет също. Тя му даде бебето, докато се качи в лодката.

Бенет повдигна въпросително вежда.

- Детето на Ева - обясни тя.

Очите на Бенет се разшириха и той отново погледна бебето. Останалите деца се скупчиха около тях.

Лодката бързо се отдалечи от брега. Другата я последва. Водата в залива бе гладка като огледало.

Риболовният катер вече почти бе излязъл от залива.

Лорна се наведе над Джак. По-едрият от другарите му го беше положил на дъното на лодката.

- Все още диша - изръмжа мъжът. - Засега.

Лорна постави длан на рамото на Джак. Дори през дрехите усети трескавата топлина на тялото му. Джак продължаваше да трепери, обхванат от неудържимия пристъп. Треската го изгаряше.

Преди да успее да прецени по-добре състоянието му, ужасен грохот сякаш разтърси неподвижните води на залива.

- Дръжте се! - извика кормчията.

Лорна се обърна и видя как вилата се разлита на парчета, пръсната от експлозията. По-голямата част от сградата сякаш се изпари и се превърна в гъст облак дим. Черната колона се издигна високо в небето, в основата и лумнаха адски огньове. Горещият вятър ги настигна.

Но това не беше краят.

Разнесе се втори взрив, по-силен и от първия. Този път целият връх на хълма полетя във въздуха и изтика димната колона още по-нависоко, превръщайки я в огнена гъба. Във водата заваляха отломки. Някои от разлетелите се скали бяха колкото микробуси. Двете лодки обаче се бяха отдалечили на достатъчно разстояние. Единственото, което ги застигна, бе мощната вълна.