Ролинс, Джеймс - Олтарът на рая

Обърна се към Лорна.

- Няма да ни пуснат да си идем.

Задъханият Малик изкачваше последните стъпала. След тъмния тунел изходът отпред бе ослепите лен и той тичаше към спасението си, притиснал здраво до гърдите си криогенния контейнер. След като Саддам бе унищожил оригиналния източник, това бяха последните образци от вируса.

„С това мога да започна отново. Със или без Бенет“.

От тези замразени семена можеха да се родят цели армии.

И нямаше никакво значение кой финансира работата му. Винаги щяха да се намерят правителства, готови да платят. Ако не Съединените щати, то някоя друга страна. А като свободен изследовател той можеше да определи каквато си поиска цена.

Стигна края на тунела и изскочи навън.

Слънцето беше залязло, но небето на запад все още светеше в тъмнооранжево.

Хеликоптерната площадка се намираше на най-високата точка на острова. Кръгът от асфалт, боядисан като жълта мишена, държеше джунглата настрана. Малик затича към него по чакълената пътека. Дори оттук чуваше ниското бръмчене на двигателя. Щом изкачи хълма, видя бавно въртящите се перки.

Стигна асфалта и извика пилота.

Той стоеше в другия край на площадката и гледаше към брега. Хвърли фаса си, обърна се и бързо дойде до хеликоптера.

Малик го чакаше до отворената врата.

- Къде е господин Бенет? - попита пилотът.

Малик надяна най-загрижената си и изпълнена с мъка физиономия.

- Мъртъв е. Попадна в засада.

Пилотът погледна към тунела, сякаш се чудеше дали да не провери лично. Малик с нарочна показност си погледна часовника.

- Остават ни по-малко от десет минути. Трябва да тръгваме. Или сега, или никога.

Пилотът погледна загрижено собствения си часовник и кимна.

- Качвайте се. Трябва да се отдалечим достатъчно от взрива.

Малик се качи на задната седалка. След няколко секунди двигателят изрева, перките разсякоха въздуха и Малик усети как стомахът му изведнъж пропада. Плъзгачите се отделиха от асфалта.

Самото прекъсване на физическия контакт с острова бе достатъчно, за да успокои бясно биещото сърце на Малик. Той намести замразеното си съкровище в скута си и се загледа през прозореца. Дърветата изчезваха някъде под него. Морето се ширна във всички посоки, сякаш обещаваше нови безкрайни възможности.

На лицето му дори се появи усмивка.

Пилотът се обърна. Трябваше да вика, за да се чуят.

- Каква е тази миризма?

Малик не разбра за какво говори. Подуши дълбоко, уплашен да не би да усети дим или изтичащо гориво. Нямаха време да проверят дали машината е в изправност.

- Какво карате? - извика пилотът. - Смърди така, сякаш някакво животно се е изсрало отзад!

Малик най-сетне надуши вонята. Не беше успял да я долови досега, тъй като беше свикнал с нея. През цялото време я усещаше в лабораториите. Просмуква се в дрехите ти, в косата, дори в порите ти.

Подуши ризата си.

Беше наскоро изпрана.

Вдигна глава и миризмата се засили. Не идваше от него. Заля го страх.

Обърна се към малкото товарно отделение в задната част. Сърцето му заби бясно.

Зверското лице се взираше в него с жестока усмивка. Създанието беше успяло някак да се напъха в тясното пространство. Сигурно се беше качило, докато пилотът беше пушил. Малик забеляза старите хирургически белези - но също така и предмета с форма на диск, закрепен на гърдите на хоминида.

Флешетна мина.

Преди година Дънкан бе изпробвал ефекта от мината върху един мъжки образец, който се бе осме лил да удари един от хората му. Малик беше прегледал тялото. Цялата плът бе разкъсана до кост - а според Дънкан образецът живял цяла минута след това.

Изпълни го ужас.

- Не - замоли се Малик. - Моля...

Създанието се усмихна студено, постави длан в центъра на мината и натисна детонатора.

Лорна чу далечна експлозия. Отначало се уплаши, че островът се взривява. Но след гърмежа не последва нищо.

„Би трябвало да ни остават около осем минути“.

Но къде можеха да отидат за толкова кратко време?

Застанала до Джак, Лорна продължаваше да наблюдава мълчаливата война между децата и възрастните. Не я разбираше, но подозираше, че двата разума - единият развиващ се и чист, другият измъчен и пречупен - се борят за надмощие. Или може би бе нещо не толкова брутално, а по-скоро опит да се намери общ език. Тъй като се бяха развили отделно, нищо чудно двете страни да не бяха съвместими.

Какво ли беше да изпиташ това? Да видиш отново децата си, но да не можеш да общуваш с тях на онова дълбоко ниво?