Ролинс, Джеймс - Олтарът на рая

Половината специалисти на болницата бяха минали през стаята на Джак. След като го докараха, го включиха на пропофол, за да го задържат в кома, електроенцефалограмата му бе под непрекъснато наблюдение, а към тялото му бе прикрепена цяла батарея уреди.

Днешният ден бе решаващият. Цяла сутрин докторите намаляваха вливанията, за да му дадат възможност бавно да се събуди, като в същото време внимателно следяха ЕЕГ за евентуално подновяване на пристъпите. Дотук всичко беше наред. Оставаше обаче един по-важен въпрос.

„Какво е останало от Джак?“

Неврологът изглеждаше уверен, че няма трайно увреждане на мозъка, но след подобно изпитание не мо жеше да даде пълни гаранции. Джак можеше да си остане жив труп, а можеше и да се възстанови напълно. Докторът обаче я бе предупредил, че най-вероятно резултатът ще е някъде по средата.

Така че не им оставаше друго освен да чакат.

Родителите на Джак и брат му седяха в коридора. Кайл бе слязъл до кафенето да донесе още кафе за всички. Никой не беше мигнал. Покрай чакането през изминалите няколко дни всички се бяха сближили.

Лорна най-сетне бе споделила цялата история за онази нощ с Том - бебето, опита за изнасилване, пристигането на Джак и трагичния завършек. След като започна, думите сякаш се изляха от нея сами. Имаше много сълзи от всички страни, но накрая всички се чувстваха като излекувани.

- Била си просто дете - каза майка му и хвана ръката и. - Горкичката. Да носиш такъв товар всичките тези години.

Вратата на стаята най-сетне се отвори и лекарите и сестрите излязоха. Неврологът тръгна към тях. Лорна се опита да разчете лицето му. Семейството на Джак се събра около нея.

- Прекратихме вливанията - обясни с въздишка докторът, - но ще продължим да му даваме ниски дози бензодиазепин, докато се събужда. Освен това наблюдаваме електроенцефалограмата му и всичките му жизнени показатели.

- Може ли да влезем при него? - попита Лорна.

Докторът се намръщи.

- Само по един. - Поклати предупредително пръст.

- И не се задържайте много.

Лорна се обърна към семейството.

Майката на Джак я потупа по ръката.

- Влизай, миличка. Сега ти също си от семейството. Освен това, ако момчето ми се събуди, сигурно ще иска най-напред да види едно хубаво личице.

Лорна понечи да възрази, но реши да си позволи този момент на егоизъм.

Прегърна майката на Джак и забързано влезе. Една сестра беше останала да наблюдава уредите. Лорна седна на стола до леглото. Беше прекарала нощта на същия този стол, държеше ръката на Джак, говореше му и се молеше.

Впери поглед в бледото му лице. Загледа как гърдите му се издигат и отпускат. Изпод чаршафите му излизаха всевъзможни проводници и тръби, свързани с мигащи и пиукащи инструменти. Наведе се и докосна ръката му.

- Джак...

Ръката му трепна - и сърцето и подскочи. Но дали това означаваше, че я е чул, или че пристъпите започват отново? Изпълнена със страх и надежда, Лорна стана, без да пуска ръката му. Наведе се над него и го загледа.

Гърдите му се надигнаха тежко, после той въздъхна.

Клепачите му потрепнаха и се вдигнаха, но очите му продължаваха да са разфокусирани.

- Джак - прошепна тя. Постави дланта на другата си ръка върху бузата му. - Моля те...

Той бавно премигна - веднъж, два пъти - и изведнъж Лорна осъзна, че я гледа.

- Здрасти - уморено прошепна Джак.

Тя стисна ръката му.

- Ти си здрасти.

Призрачна усмивка пробяга по устните му. Продължиха да се гледат мълчаливо. Очите му сякаш я изпиваха. После пръстите му се стегнаха около нейните с изненадваща сила. На лицето му се изписа съжаление.

- Онова, което казах... - започна той хрипливо. Гласът му бе дрезгав от изтощение, а може би и от още нещо.

Тя го спря. Разбираше вината, скрита в онези три думи.

Том го няма.

Призракът бе измъчвал живота и на двамата, но вече беше време да бъде освободен.

Лорна се наведе, целуна го леко по устните и прошепна тихо:

- Но ние сме тук. Има ни.

63.

Три месеца по-късно Джак летеше по канала с плъзгача на братовчед си. Вятърът развяваше косата му. Единственият му спътник - Бърт - седеше на носа с изплезен език и пляскащи уши. Джак управляваше лодката с непринудена лекота, като едва докосваше кормилото. Беше седнал високо в седалката - това му позволяваше да вижда над тръстиките и храстите.

Беше приятно да се измъкне от града и от Управлението. Беше му дошло до гуша от игли, рехаби- литационни процедури и психологически тестове. Ако не се броеше лекото остатъчно изтръпване в лявата му ръка и нуждата да взема таблетка слаб антиконвулсант всеки ден, възстановяването му бе пълно.