Ролинс, Джеймс - Олтарът на рая

След половин час Лорна остави Мак да наглежда Джак и излезе на кърмата. Имаше нужда от глътка свеж въздух. Поне за минутка. Трепереше от изтощение и стрес.

Застана до парапета, вдиша дълбоко и загледа тъмното море. Звездите блестяха над нея, луната още не беше изгряла.

Драсната клечка кибрит я накара да подскочи от изненада.

Обърна се и видя Бенет, седеше на един стол на палубата. Изгубена в собствените си мисли, Лорна не го бе забелязала в тъмното. Той доближи клечката до лулата си, разпали я и тютюнът засвети като тъмночервени въглени. Бенет стана и дойде при нея.

- Как е той?

Лорна въздъхна.

- Не зная. Треската отслабна. Упойката спря спазмите. Но не зная дали вътрешно е добре. Дълго е бил подложен на вируса.

Бенет пусна струйка дим.

- Направихте всичко по силите си.

Известно време постояха мълчаливо.

Лорна имаше нужда да смени темата.

- Как е бебето?

- Спи. Намерихме решение. Жената на капитана има четиримесечно бебе. Просто късмет. - Бенет се обърна към нея. - Между другото, детето на Ева е момиченце.

- А другите деца?

- Всички спят вътре с малкото. Мисля, че го разпознават като едно от тях и искат да го посрещнат с добре дошло. Или може би е просто детско любопитство. Трудно е да се каже.

Отново настъпи мълчание. Бенет обаче явно бе пълен с въпроси.

- Защо според вас Ева се отказа от дъщеря си? - попита той.

Лорна си бе задавала същия въпрос. Не можеше да каже със сигурност, но имаше предположение.

- Мисля, че по същата причина, поради която пуснаха нас... или по-скоро децата.

- Какво искате да кажете?

- Бебето е чисто. Невронната му мрежа е все още в зародиш. Мисля, че във вилата възрастните разбраха, че децата са непокварени. В онзи момент на конфронтация се сблъскаха два разума. Единият чист и невинен, другият - измъчен и докаран до лудост. Мисля, че по-старият кошерен ум е разбрал, че младите са изгубени за тях и че единственото, което могат да им предложат, е отрова и болка.

Спомни си агонията и мъката на Адам, когато момченцето бе протегнало ръка към него.

- Затова направиха единственото, което можеха - каза тя. - Пуснаха ги, като последен дар и саможертва.

- А след това? Смятате ли, че са знаели, че ще загинат?

Лорна си припомни последното изражение на Ева. Изглеждаше изпълнено с покой и приемане.

- Мисля, че да.

Бенет потъна в размисъл, пуфтеше с лулата. Накрая се осмели да зададе истинския въпрос, който го тормозеше.

- Защо обаче защитиха мен? Това е безсмислено. Чудовищата щяха да ме убият.

- Може би знаете отговора по-добре от мен.

Той впери поглед в нея. В очите му заблестяха сълзи. Нуждаеше се от напътствие. Лорна не знаеше дали го заслужава, но взе пример от децата.

- Те защитиха и мен - рече тя. - Макар че не могат да се свържат с нас така близко както помежду си, според мен те са силно съпричастни. Усетили са във вас нещо, което си заслужава да бъде спасено.

- Но какво би могло да е то? Аз... аз само си затварях очите за... а понякога не правех дори и това.

Той поклати глава.

- Не зная. Не мога да прочета сърцето ви. Но може би са доловили у вас възможността за изкупление. И насред цялото онова кръвопролитие не са можели да позволят тази възможност да бъде унищожена.

Бенет се извърна. Скри лице в дланите си. Раменете му се разтресоха.

- Какво направих? - тихо изхлипа той.

- Не става въпрос какво сте направили, а какво предстои да направите - тихо каза Лорна.

И докато думите излизаха от устните и, ги прие и за себе си. Толкова дълго бе оставяла миналото да я определя, да я изолира, да я държи затворена в капана на собственото и чувство за вина. Вече не. Отново чу последните думи на Джак.

„Том го няма“.

Беше време наистина да го осъзнае и да действа според това.

Замоли се все още да има тази възможност.

62.

Кампусът на университета Тулани се издигаше сред скупчени стари имения, изпъстрени с магнолии паркове и колежански общежития. Намираше се само на няколко спирки с трамвая „Сейнт Чарлз“ до дома на Лорна в Парковия район.

Въпреки това през последните три дни тя рядко напускаше неврологичния отдел на четвъртия етаж на медицинския център на университета. Сега крачеше напред-назад по коридора и с нетърпение чакаше невролога да приключи прегледа си.

Джак беше докаран тук с хеликоптер направо от катера на Тибодо. Лорна дойде с него и обясни на докторите какво е направила. Спести доста подробности, но бе напълно честна относно състоянието му.