Мери Кларк - Лунната светлина ти отива

Сви надясно в тихата уличка, където се намираше музея. Влезе в паркинга, като се благодари, че катафалката я нямаше, но после се сети — Ърл й беше споменал за намерението си да я прибере в гаража.

Докато се приближаваше към старата къща, с учудване забеляза процеждащата се иззад завесите на първия етаж светлина. Вероятно е на таймер и ще се самоизключи по-късно, помисли си тя, но поне ще ми помогне да се ориентирам. Все пак си беше взела фенерче, макар Ърл Бейтмън да й беше предложил да идва, когато пожелае, тя не искаше да известява за присъствието си, като пали лампи.

Ключът си стоеше под саксията, където го беше оставил Ърл. Както и преди той издаде силен, стържещ звук, докато го превърташе в старомодната ключалка. И както при предишното посещение, първото нещо, на което се спря погледът й, бе облеченият в ливрея манекен, макар сега той да я гледаше по-скоро недружелюбно, отколкото загрижено.

Наистина не ми се иска да съм тук, помисли си Маги, докато бързаше към стълбите, опитвайки се да не поглежда към стаята, където фигурата на младата жена лежеше на дивана.

Също така се опита да не мисли за експозициите на втория етаж, докато включваше фенерчето в края на първите стълби. С насочен надолу лъч тя продължи към следващия етаж. И все пак споменът за онова, което бе видяла тук при предишното си посещение, не й даваше мира — онези две големи последни стаи, едната изобразяваща погребение на аристократ в древен Рим и другата — стаята с ковчезите. И двете бяха страховити, но според нея най-неприятна бе гледката на всичките онези ковчези, натрупани в последната стая.

Беше се надявала третият етаж тук да прилича на третия етаж в къщата на Нюела — ателие, обградено от големи шкафове и рафтове. За съжаление и този етаж бе съставен от множество помещения. С отчаяние Маги си спомни думите на Ърл, че първоначално къщата е служила за жилище на пра-прадядовото му семейство.

Като се опитваше да запази спокойствие, Маги отвори първата врата. Внимаваше да държи фенерчето насочено надолу и видя, че това бе експозиция, която още не беше напълно готова: дървено, подобно на колиба съоръжение, поставено върху два пръта, се беше килнало на една страна. Един Господ знае какво означава, помисли си тя, потръпвайки, или за какво служи, но поне стаята бе достатъчно празна, за да й стане ясно, че нямаше какво да търси в нея.

Следващите две стаи бяха подобни, и двете като че съдържаха полуготови композиции на погребални сцени.

Последната врата се оказа тази, която търсеше. Водеше към голям склад, чиито стени бяха покрити с претъпкани с кутии рафтове. Два стенда с дрехи, вариращи от пищни роби до истински дрипи, скриваха прозорците. Тежки дървени сандъци, всичките очевидно запечатани, бяха безразборно натрупани един върху друг.

Откъде да започна? — запита се Маги, усещайки как я обзема чувството на безпомощност. Щеше да й отнеме часове да прегледа всичко и макар че бе влязла само преди броени минути, вече изгаряше от нетърпение да си тръгне.

Въздъхна дълбоко и се пребори с желанието си да побегне — смъкна чантата с апаратурата от рамото си и я остави на пода. Затвори неохотно вратата на склада, като се надяваше светлината да не проникне в коридора и да бъде забелязана през закритите с пердета прозорци в дъното му.

Всичките тези дрехи би трябвало да са достатъчна преграда, така че нищо да не може да се види през прозорците в стаята, каза си тя. И все пак усещаше, че трепери, докато вървеше предпазливо през голямата стая. Устата й беше пресъхнала. Всеки нерв в тялото й сякаш вибрираше и я караше да се махне от това място.

Вляво имаше подвижна стълба. Сигурно служеше, за да се стигне до най-горните рафтове, предположи тя. Изглеждаше стара и тежка и би означавало да изгуби още повече време, ако трябваше да я мъкне от място на място. Реши да започне търсенето от рафтовете точно зад стълбата и после да продължи нататък. Когато се изкачи и погледна надолу, видя, че на капаците на всички кутии бяха залепени спретнати етикети. Поне Ърл е надписал всичко, каза си тя, и за първи път изпита искрица надежда, че процесът на търсене нямаше да е толкова труден, колкото се боеше.

Въпреки това, кутиите като че ли не следваха някакъв определен ред. Цяла секция рафтове бе изпълнена с кутии с надписи: „Посмъртни маски“; други бяха с етикети: „Жалейни одежди“, „Ливреи“, „Барабани“, „Свещници“, „Медни цимбали“, „Ритуални рисунки“ и така нататък — но никакви звънчета.