Мери Кларк: Лунната светлина ти отива

— Ще подготвя документите. Взимаш добро решение.

Имаше нещо обаче, което Малкълм не бе казал на Нюела, и което му беше споменал един приятел от Вашингтон. Със сигурност се очаквали промени в Закона за опазване на околната среда, което означаваше, че някои имоти, досега под закрилата на Уетлънд Презървейшън Акт, щяха да бъдат освободени от възбраната за преустройство. Цялата дясна част от имота на Нюела също щеше да попадне под действието на тази промяна. Пресуши езерото, отрежи няколко дървета и ще се открие забележителна гледка към океана, мислеше си Малкълм. Хората с пари искаха подобна гледка. Щяха да платят луди суми за имота, вероятно дори щяха да съборят старата къща и да построят три пъти по-голяма, с лице към океана. Според неговите изчисления, имотът щеше да струва един милион долара. Ако всичко тръгнеше по плана, през следващите година-две щеше да реализира печалба от осемстотин хиляди долара.

После щеше да може да си живее живота. С печалбата от продажбата на имота щеше да има достатъчно пари да си уреди сметките с жена си Джанис и да се премести с Барбара във Флорида.

Как се беше променил животът му, откакто Барбара беше започнала да работи при него като секретарка! Със седем години по-млада, тя бе много красива петдесет и шест годишна вдовица. Децата й бяха големи и се бяха пръснали по света, така че бе приела работата в офиса му, колкото да си намира занимание. Не мина обаче много време и стана ясно, че помежду им съществува взаимно привличане. Тя притежаваше всичката топлина, с която Джанис никога не го беше дарила.

Но Барбара не беше от жените, които биха завързали връзка на работното си място — поне това бе дала да се разбере. Ако я желаеше, трябваше да пристъпи към нея като свободен мъж. А за да стане това, му бяха необходими пари, каза си той. После…

— Е, готов ли си?

Малкълм вдигна поглед. Жената, с която го свързваше тридесет и пет годишен брак, стоеше пред него със скръстени ръце.

— Ако ти си готова — отвърна той.

Беше се върнал със закъснение у дома и бе отишъл направо в спалнята си. Сега за първи път виждаше Джанис от сутринта.

— Как мина денят ти? — попита любезно той.

— Как минават обикновено дните ми? — сопна му се тя. — Като водя счетоводството в старчески дом? Но поне един от нас редовно носи заплата у дома.

8

В 7 50 часа вечерта Нийл Стивънс, изпълнителен директор на „Карсън & Паркър Инвестмънт Корпорейшън“ се изправи и се протегна. Единствено той бе останал в офиса на Световния търговски център 2, като се изключеха чистачките — чуваше прахосмукачките им някъде надолу по коридора.

В качеството си на главен изпълнителен директор на фирмата, той разполагаше с голям ъглов кабинет, от който се разкриваше зашеметяваща гледка към Манхатън — гледка, на която, за съжаление, имаше много малко време да се наслаждава. Най-вече днес това важеше в пълна сила.

През последните няколко дни пазарът бе твърде непредсказуем и някои от акциите в „особено препоръчителния“ списък на „К & П“ бяха донесли разочароваща печалба. Всички акции бяха солидни, повечето — на доходни предприятия и сегашният спад в цените им не беше кой знае какъв проблем. Проблем обаче беше, че много от по-дребните инвеститори се изплашиха и решиха да продават, така че от него и от служителите му зависеше да ги убедят да изчакат.

Е, достатъчно за днес, помисли си Нийл. Време е да изчезвам оттук. Огледа се за сакото си и го забеляза на един от столовете в „къта за разговори“ — групирана мека мебел, която придаваше на стаята онова, което дизайнерът по интериора бе нарекъл „дружелюбна атмосфера за клиента“.

Направи гримаса, като видя колко се беше измачкало сакото, разтърси го и мушна ръце в ръкавите. Нийл бе едър мъж, който на тридесет и седем години успяваше да попречи на мускулите си да се превърнат в тлъстини чрез редовни физически упражнения, в които се включваше и игра на тенис две вечери седмично. Резултатите от старанието му бяха очевидни и той бе много привлекателен мъж с проницателни кафяви очи, които излъчваха интелигентност, и приятна усмивка, която внушаваше доверие. Всъщност, доверието бе напълно оправдано, тъй като, както партньорите и приятелите му знаеха, Нийл Стивънс не пропускаше почти нищо.

Приглади ръкавите на сакото си, спомняйки си, че асистентката му, Триш, го беше закачила сутринта, но нарочно го бе забравила, когато след обеда той отново го бе захвърлил небрежно.

— Другите асистенти се вбесяват, когато ти угаждам прекалено много — беше му казала тя. — Освен това достатъчно вървя подир съпруга си да му събирам нещата. Колко може да понесе една жена?