П. Удхаус - Големи пари

— Кой, аз? — изрева той. — Аз?

— Добре де, не знам дали флиртуваш или не, но мога да ти кажа едно. Ако не искаш да загубиш Ан, по-добре напусни Вали Фийлдс веднага и се появи отново в цивилизованото общество.

Влакът в седем и десет влезе в гарата. Лорд Бискъртън помогна на леля си да се настани в първа класа.

— Измислих — Бисквитата се развесели. — Ето го решението, топло-топло. Кажи на Ан, че не съм болен от заушка, а всъщност съм от Тайните служби и в момента работя по задача, характера на която не съм в състояние да разкрия. Това ще върне смеха на устните ѝ. Ще я накара да гледа на своя Годфри с уважение и захлас.

Влакът в седем и десет изпуфтя от гарата. Той отвеждаше със себе си една леля, която не мислеше с възторг за племенника си. Мнението на лейди Вира за интелекта на лорд Бискъртън никога не е било високо, но в последните няколко минути достигна неподозирано ниско ниво. Мислеше си, че трябва с нещо да е предизвикала съдбата, за да я накаже с подобен племенник, но не можеше да си спомни грях с такива колосални размери, който би оправдал това наказание. Въздъхна дълбоко и прибегна до единствената женска утеха в моменти на стрес. Отвори чантата си, извади пудрата и започна да си пудри носа.

Колкото до Бисквитата, той си плю на петите и се върна в „Горски замък“ тичешком.

Докато течеше този разговор, в апартамента на лейди Вира на Дейвис Стрийт, Мейфеър, Ан беше оставила за малко писмата, за да проведе поредния задушевен разговор със своята Съвест. От нощта на бала на Басинджър в хотел „Мазарин“, тази инквизиторка беше започвала да става по-кошмарна от обикновено.

— Измори ли се? — попита Съвестта с престорена загриженост.

— Не.

— Тогава защо спря да пишеш?

— Не знам.

— Да помислиш, сигурно. Да помечтаеш? Може би за оная история в „Мазарин“?

— И защо не?

— Доста срамна история — продължи Съвестта с растяща неумолимост. — Направо долнопробна, така бих я нарекла. Чудя се защо не се помъчиш да я забравиш. Не разбиращ ли, че ако Тоди Малинг не беше дошъл точно в този момент, мъжът щеше да те целуне?

— Наистина ли?

— Знаеш, че е истина. И щеше да ти хареса. Точно от това ми се повдига най-много. Точно това ме кара да страдам. Точно това е…

— Добре де — прекъсна я Ан.

Но не можеше да заглуши Съвестта.

— Такова добро момиче! Момиче, което винаги се е гордяло със своята изисканост. Момиче, което не можеше да разбере как други успяват да изглеждат толкова евтини и се оставят да бъдат опипвани — пфу! — тонът ѝ беше унищожителен. — флиртаджия!

Ан потрепери.

— Да, флиртаджия! А ти — сгодена за възхитителен млад мъж, наследник на една от най-знатните титли в Англия. Млад мъж, който при това в момента се гърчи от болка и единствената му утешителна мисъл си ти. „Това може да е истинска агония“, така си казва той, когато дойде нов спазъм, „и аз не се преструвам, че не е. Но от друга страна мога да се успокоя — Ан ме обича. Ан ми е вярна. Ан не е тръгнала да се прегръща с мъже, които едва познава.“ Ето какво си казва нещастният младеж.

— Но той е болен от заушка.

— И какво от това?

— Звучи толкова глупаво.

— Когато сърцето е вречено, размерът на лицето не е от значение.

— Не е — Ан не изглеждаше много сигурна.

Последва пауза.

— И този друг мъж — поднови атаката Съвестта, — какво знаеш ти за него? Да си го кажем направо, как разбра, че е почтен с теб?

— Не може да бъде иначе с лице като неговото.

— Статистиката показва, че петдесет процента от убийците и другите престъпници имат приятни лица. Не можеш да разчиташ на лицето.

— И той е единственият наистина романтичен мъж, когото съм срещала.

— Романтичен! Ето там ти е грешката — захапа я Съвестта. — Знаеш ли какво си ти? Глупава сантиментална ученичка. Не ти ли е достатъчно романтично да станеш бъдещата графиня Ходсдън? Срам ме е от теб.

— Трябва да продължавам с писмата — въздъхна Ан.

Тя се захвана отново със задачата си. Напоследък я намираше особено изнурителна. Всичките тия идиотски писма, които ѝ желаят щастие, когато е ясно, че омъжвайки се за лорд Бискъртън, тя няма… Тук се спря решително. Точно заради тези мисли Съвестта я измъчва толкова много напоследък.

„Скъпа лейди Корсторфайн“ — написа с твърда ръка, — „колко мило от Ваша страна да…“

— О, боже! — проплака Ан.

Остави писалката. Просто не можеше.

— Какво става? — Съвестта я гледаше в очите.

Ан дописа парчето за Корсторфайн. Две страници сладка девича непринуденост, от което се почувства така, като че ли ѝ вадят зъбите без упойка. После взе следващото писмо от върха на купчината.