П. Удхаус - Големи пари

— Не ме наричай Пат. И каква е ползата, ако го уволня?

— Ами все пак трябва нещо да направим.

— Какво обяснение даде секретарят за местоположението си?

— Скалъпи някаква история, че чул звънеца.

— Хм! — изхъмка мистър Фрисби. — Е, довиждане.

— Не искаш ли да остана?

— Не знам някога на някого да му се е искало да останеш. Изчезвай и престани с това непрекъснато връхлитане в стаята ми.

— Добре, но ще ти кажа, че хич не съм спокоен.

— Човек като теб не може и не трябва да е спокоен.

Няколко секунди след като вратата се бе затворила Т. Патърсън Фрисби се клатушка задълбочено в стола си. Не мислеше за Бери. Паниката на партньора му не беше предизвикала същото вълнение и у него. Това, което го притесняваше, бе мисълта, че в свят, за който се говореше, че ще бъде съграден за герои, никой не беше увековечил хилядолетието с линчуване на Д. Б. Хоук. Това му приличаше на досадна небрежност.

Той прекара около двадесет минути в разсъждения за мистър Хоук. В края на този период мислите му изкристализираха, както ставаше обикновено, в една-единствена ударна фраза. Той се протегна за единия от маншетите и написа следното: „Д. Б. Хоук да ми яде…“

В моменти на силни преживявания човешката ръка прави засечки. Което се случи и с тази на мистър Фрисби. Така че каква щеше да бъде последната дума, ние никога не ще научим.

Тоталният неуспех, който Негова светлост претърпя при експедицията си до Вали Фийлдс, убеди лейди Вира в правотата на поговорката, че ако искаш нещо да се свърши, свърши си го сам. Макар и неохотно, защото бе жена с много ангажименти, тя взе няколко дни по-късно влака в шест и тридесет и четири и пристигайки на портата на „Прасковен рай“, срещна племенника си лорд Бискъртън, който излизаше. За една бройка можеше да го изпусне.

Щеше да е добре за Бисквитата, но не стана. Това внезапно появяване на една абсолютно непозована леля му въздейства така, както духа на убития Банко въздейства на Макбет в онази незабравима сцена.

— Леле-мале! — възкликна той. — Какво, за бога, правиш чак тук?

— Искам да поговорим, Годфри.

— Но аз не мога — запротестира Бисквитата. — Не съм свободен, за да разговарям.

Чувствата му бяха разбираеми. Тъкмо се бе запътил към „Горски замък“ да вземе мис Валънтайн и да я заведе в „Дворец бижу“ — сборното място на най-отбраното общество на Вали Фийлдс. И докато той знаеше, че го прави от едната жалост към самотната малка сладурана, чужденка в непозната земя, последното нещо, което желаеше бе член от фамилията да се навърта наоколо и да следи движенията му с опулени очи.

— Ангажиран съм — избъбри той. — Имам работа. До козирката съм зает. Закъснявам за киното.

— Това, което имам да ти казвам, е много по-важно от което и да е кино. Няма да те задържа повече от няколко минути. Трябва да хвана влака в седем и десет за гара Виктория. Ще вечерям с лейди Корсторфайн в „Марио“.

— А! — Бисквитата въздъхна облекчен. — Това е нещо друго. Добре, ще те изпратя до гарата.

Той забърза с нея до ъгъла и после по асфалтираната алея с кошерите по края, която водеше по-нататък. Едва когато Мълбъри Гроув се изгуби от очите им, самообладанието му се възвърна.

— Как, по дяволите, разбра къде живея? — попита той. — Изглежда отнякъде е изтекла информация.

— Баща ти ходил до твоя апартамент и накарал Венър да му каже.

— А, тогава е ясно. Как е бащицата? В отлична форма и все така несъстоятелен, а? Още ли краде млякото на котката и се оглежда по улиците за фасове от пури?

— Здравето и финансите му са в обичайното си състояние.

— Горкичкият! — рече съчувствено Бисквитата. — Странно как на никого от тая фамилия не могат да му паднат малко парици.

— Казва, че се надявал да даде Еджлинг под наем на мистър Фрисби за Гудуудските празници. Мисля, че би било отлично. Но не съм дошла да ти говоря за баща ти. Дойдох да поприказваме за Ан.

— Така ли? — учуди се Бисквитата. — Добрата стара Ан? И как е тя?

— Много добре.

— Хвърка като волна птичка и се радва на младостта си, надявам се? Партита, разходки, гуляи?

— Беше си вкъщи и отговаряше на поздравителните писма, когато тръгнах. Поне така си мисля.

— Така си мислиш? Да няма тайни между вас?

— Твърде възможно е — повдигна вежди лейди Вира — да е писала на всички, че поздравленията не са нужни и тя вече не е сгодена.

Бисквитата зяпна.

— Дръж ме да не падна!

— Какво искаш да кажеш с този необикновен израз?