П. Удхаус - Големи пари

— Бях изхвърлен от някакъв тип с мустаци като на морж, който май си придаваше важности.

— Това беше домакинът.

— Не и моят.

Ан ококори очи.

— Да не искаш да кажеш, че не си бил поканен?

— Единствената ми покана бе да се пръждосвам.

— Но защо…?

— За да те видя, разбира се.

— О!

— Бях във фоайето. И те видях да се качваш в асансьора. Казаха ми, че горе има забава и аз дойдох.

Някаква странна плахост беше обзела Ан. Усети, че трепери като лист и това я раздразни. Предчувстваше приближаването на нещо важно и коленете ѝ се подкосяваха. За да противодейства на тази слабост, тя се опита да води разговор в лек непринуден тон.

— Имаше толкова много хора на танците — избъбри живо.

— Само една за мен — Бери беше кратък.

Лекият непринуден тон май се провали. Ан започна да схваща, че ако иска да сложи юзда на този разговор, което щеше да извика одобрението на една старомодна закостеняла Съвест, ще трябва да е по-ловка, отколкото се прояви досега. Но си спомни и какво беше казала на чичо Патърсън по телефона от Америка преди няколко седмици — че жадува да срещне един от ония мъже, които те поглеждат право в очите, казват ти „Това е Тя“ и те взимат в обятията си. Струваше ѝ се, че вече го е срещнала.

— Чудех се какво ли може да ти се е случило онази вечер — каза тя.

— Искаш да кажеш, че съм ти липсвал? — задъха се Бери. — Това ли искаш да кажеш — че съм ти липсвал?

Съвестта на Ан, която до този момент стоеше настрана в неутрална позиция и само наблюдаваше, сега си проправи място на сцената.

— Не искам да си мислиш, че си пъхам носа във всичко — каза с леден глас Съвестта, — но мой дълг е да ти изтъкна, че се намираш на съдбовен кръстопът. Всичко зависи от това какъв отговор ще дадеш на този хитър въпрос, който току-що ти беше зададен. Не знам дали наблюдаваш внимателно младия мъж, но трябва да те информирам, че очите му блестят, което никак не ми харесва. И най-слабото окуражаване в този момент ще бъде фатално. Бих предложила отговори като „А, не“ или „Какво те кара да мислиш така?“, или дори само едно безмълвно повдигане на веждите. Но каквото и да направиш, настоявам с цялата сила, на която съм способна, не свеждай поглед и не казвай „Да“.

— Да — каза Ан и сведе поглед, — разбира се, че ми липсваше. — После вдигна очи отново и ги впери в неговите. Беше загубила всякакъв свян. — Но ти тъкмо започна да ми казваш нещо и аз искам да знам какво е то.

Бери стисна ръце. Изкашля се. И като се изкашля, издаде нещо като лай от висока октава. Лебедът Пърси се събуди и изсъска един обиден епитет.

— Исках само да ти кажа — Бери се давеше на всяка сричка, — че те обичам от първия миг, в който те видях.

— Така си и мислех — каза Ан.

Той я гледаше в очите. После я взе в прегръдките си. Не извика „Това е Тя!“, но Ан остана с впечатлението, че това се подразбира. И се отпусна в прегръдката му. Не знаеше какво стана със Съвестта ѝ. Изглеждаше мъртва или припаднала. В ситуация, която би трябвало да я изпълва със срам, тя чувстваше единствено щастието, от което сърцето ѝ щеше да се пръсне. В момент, когато лицето на лорд Бискъртън, подуто и увито в шалове, би трябвало да изплува пред погледа ѝ, тя виждаше единствено Бери.

Отблъсна го леко и въздъхна.

— Знаех си, че ще се случи. Затова избягах онзи следобед.

Бери отново я прегърна. Лебедът Егбърт се обърна към лебеда Пърси и му каза нещо под мустак. Пърси поклати глава и двете птици се изкикотиха звучно. Лебедите, както и редакторите, са неспособни да разберат любовния блян.

— Разбира се, че не трябваше да го правим — каза Ан замислено. — Това е грешка от началото до края.

— Не е.

— Но аз съм сгодена — каза Ан. Прозвуча ѝ глупаво още докато го изговаряше. Такова дребно препятствие.

— Обичам те — прошепна Бери.

— Обичам те — прошепна Ан.

— Знаех, че те обичам от момента, в който те видях в „Бъркли“.

— Мисля, че и аз.

— Някой ден ще отида там и ще попитам управителя дали мога да сложа плоча с надпис на стената. Когато излязох от кръчмата онзи следобед и те нямаше, за малко не умрях.

— Този път, като ме намери отново, сигурно ще умреш наистина — каза Ан. Щастлива усмивка озари лицето ѝ. — Да знаеш каква пукотевица ще се вдигне!

— Пукотевица? — Бери беше толкова въодушевен, че му се струваше невъзможно целият свят да не посрещне сбъдването на мечтите му с поздрави и ентусиазъм. — Да не би да искаш да кажеш — попита той невярващо, — да не мислиш, че някой ще бъде против ?