П. Удхаус - Големи пари

— Какво!

Бисквитата въздъхна.

— Да, за две. И се надявам да получа от теб съвет. В противен случай пред мен стои едно объркано бъдеще.

— Две? — Бери беше озадачен.

— Две — потвърди Бисквитата. — Сто пъти ги броих, но сметката все излиза такава. Започнах, ако си спомняш, с едно. Дотук добре. Но сега възникнаха усложнения. Сигурно си ме чувал да говоря за Кичи Валънтайн?

— Съседското девойче?

Бисквитата се намръщи.

— Не я наричай „съседското девойче“. Съседският ангел, ако искаш, или нимфата от „Горски замък“.

— Бисквита, нека да ти кажа…

— Не — прекъсна го Бисквитата любезно, но твърдо. — Нека аз да ти кажа. Прибавих Кичи към списъка тази вечер. Някъде към края на Роксбъро Роуд, струва ми се под третата лампа на Миртъл Авеню. Случи се така.

— Бисквита, чуй ме…

— Случи се така. Доскоро тя била сгодена за някакво говедо с почти невероятното име Мървин Флок. Как изобщо е направила такова безмозъчно нещо, не знам, но фактите са си факти. Той е артист и някой ден, ако всичко върви добре, се надявам да прескоча до Америка, където играе, и с най-голям кеф да метна едно яйце по него. Подлеца му с подлец! Той я изоставил, Бери — Бисквитата се бореше с надигащото се чувство в гърдите му. — Взел това любящо сърце в мазните си ръце, изцедил го и го захвърлил като изстискана паста за зъби. Тя получила писмо от него тази вечер, в което ѝ пишел, че се оженил за някаква си актриса, но се надявал да си останат приятели. „Не можем ли да си останем приятели?“, така пишел. Има и такава песен. Пял съм си я в банята.

— Бисквита…

— Още като тръгнахме към киното ми се стори, че е провесила нос. Нямаше я обичайната ѝ веселост. Беше потисната по време на първия филм, а после и Мики Маус не успя да я разсмее. Докато се връщахме към къщи, ми разказа тъжната си история. И, вярвай или не, старче, не бях стигнал и наполовина на успокоителния процес, когато изведнъж се намерихме в нежна прегръдка, шепнещи любовни думи в ушите си, а след още две минути с изненада открих, че сме сгодени. Ето, това е животът.

— Обичаш ли я? — това беше всичко, което Бери успя да каже.

— Разбира се, че я обичам — каза рязко Бисквитата. — Обичам я с такава страст, че ми се струва, че полудявам. Сега разбирам, било е любов от пръв поглед. В момента, в който я видях, си спомням как нещо ми подсказа, че съм намерил моето момиче. Не, в това няма грешка, старче, ние сме родени един за друг. От друга страна, това не променя нещата, че съм сгоден за две момичета.

— Вече не си.

— Тц, тц! — Бисквитата започна да се дразни на слабоумието на своя приятел. — Брой ги сам. Кичи, една. Ан…

— Аз съм сгоден за Ан.

Бисквитата цъкна с език.

— Не, не си, старче — каза търпеливо. — Не се опитвай да замажеш нещата с вицове. Ти си сгоден за онова твое момиче, не му знам името…

— Името ѝ е Ан Муун.

— Какво! — викна Бисквитата.

— Чу ме.

— Наистина те чух. Но не знам дали да вярвам на ушите си. Искаш да ми кажеш, че Ан, докато е била сгодена за мен, най-безсърдечно и хладнокръвно е отишла и се е сгодила за някой друг? Мили боже! Не хвърля ли това ослепителна светлина върху непостоянството на жените? Този пол трябва да се сложи на място, да се забрани със закон. Често съм го казвал. Искаш да кажеш буквално, че ти и Ан…

— Да.

— Тя ли беше момичето, в чиято кола си скочил и си казал, че си човек от Тайните служби?

— Да.

— Момиче на среден ръст, сиви очи, красива фигура. Бърчи си носа по особен начин, когато…

— Познавам я много добре, благодаря — прекъсна го Бери. — Няма нужда да ми я описваш.

— Е, това е най-невероятното нещо, което съм чувал през живота си.

Бисквитата наведе глава в размисъл и се възцари тишина.

— Може би така е по-добре — каза накрая.

— И аз мисля така — потвърди Бери.

— Всъщност — Бисквитата вече съвсем се окопити, — можеш да го наречеш горещо приветстван завършек.

— Точно така мислех да го нарека и аз.

— Да, да-а, да, да, да — задоволството на Бисквитата растеше, — сега виждам, че това е най-доброто, което изобщо можеше да се случи. Моментният пристъп на обида и огорчение премина и мога да посрещна фактите очи в очи. Сега осъзнавам, че Ан не е давала и пукната пара за мен.

— Тя те харесва. Каза ми го.

Бисквитата тъжно се усмихна и издекламира още пет „да“-та.

— Но ние не си пасвахме. Разбирах го от самото начало. Тя имаше навика да си отмества изведнъж погледа от мен и бързо да ме поглежда отново, като че ли се надява, че не съм истински, но беше принудена с неохота да си признае, че нещата не стоят така. Никога нямаше да е щастлива с мен. Единствено това, че ѝ направих предложение в Еджлинг, точно когато залезът и потъналите в бръшлян стени я бяха настроили романтично, я накара да ме приеме. Вземи я, стари ми друже, и бог да ви благослови. Казвам ти, вземи я. Вземи я.