П. Удхаус - Големи пари

Непосредствено след като се прибра от Ситито, той забеляза, че тази жена не е предишната кротка душица. Тя изглежда бе обхваната от някакво силно, макар и на моменти потиснато чувство. Когато говореше, гласът ѝ беше дебел и дрезгав. Веднъж-дваж подсмръкна. А като се качваше по стълбите да се преоблече, почувства очите ѝ, вперени в гърба му, като очи на някое безсловесно животно, което се опитва да каже нещо.

Това стана в шест и половина. Като слезе по стълбите в шест и четиридесет и пет, я намери да чака в коридора. Вече нямаше съмнение, че се е случило нещо важно. Старата бавачка несъмнено беше обхваната от нещо, което, ако Бери бе почитател на кръстословиците, би описал като състояние на възбуда, безпокойство, трепет, ускорение на пулса, трескавост, смущение, припряност, суетня, пищисване, екзалтация и кипеж.

В шест и петдесет всичко вече беше излязло наяве. Сержант Финбоу, досега полицай Финбоу, бе отбелязал повишението си, като ѝ направил предложение за женитба.

В седем и петнадесет тя още повтаряше, че не би и помислила да напусне мастър Бери. В седем и тридесет, в пламенен спор, Бери беше започнал да я убеждава, че даже и без нейните грижи и защита, той все някак ще се справи в живота. В седем и половина беше започнал големият рев. И в седем и тридесет и пет, като се освободи от примката, той запали лулата си, излезе навън и се облегна на портата, за да преглътне на спокойствие този невероятен подарък на съдбата.

След като види Старата бавачка най-после задоволително установена и престане да се безпокои за нея, ще може най-сетне да се справи и със своя живот. Сега бъдещето се беше ширнало пред него, прекрасно и щедро. Край на „Кътчето“. Край на Фрисби. Сега ще може да започне наново. Светът му се поднасяше като на блюдо и вместо нож и вилица щеше да размаха всепобеждаващата си решителност и безмерния си кураж.

Той се облегна на портата, а в главата му се въртяха велики планове. Сега, след като беше толкова близо до раздялата с Мълбъри Гроув, започна да я вижда в доста привлекателна светлина. Оттатък улицата някакво момиче разглеждаше лебедите. Тази гледка насочи мислите му към любимата им тема и за няколко минути Мълбъри Гроув и останалата част от света потънаха в мъгла и се изгубиха от очите му.

След малко те отново се проясниха и Бери видя момичето да се приближава.

Ан проговори първа. Все още едва си поемаше въздух. Току-що бе повярвала в провидението и това я караше да се чувства малко замаяна. Явно Съдбата бе решила, че където и да се намира, този млад мъж ще изниква до нея като гръм от ясно небе и няма защо да ѝ се съпротивява. Съвестта не може да я обвинява за грешките на Съдбата.

Когато проговори, в гласа ѝ звучеше детинско удивление:

— Има ли изобщо място, където теб те няма?

Бери продължаваше да се блещи. Идеята за предначертанието още не му беше дошла на ум. Неговата теория, доколкото изобщо беше в състояние да мисли, се основаваше на това, че тази свръхестествена поява има нещо общо със силата на желанието. Неговите непрекъснати блянове по това момиче очевидно я бяха привлекли някъде от центъра на Лондон до Мълбъри Гроув. Което, като се има предвид, че разстоянието е петнайсетина километра, никак не бе лошо.

— Наистина ли си ти? — още не вярваше на очите си Бери.

Ан потвърди.

— Е, сигурно е точно така, но аз не мога да го проумея. Какво…?

— Какво…? — изричаше едновременно с него и Ан.

— Извини ме.

— Продължавай.

— Исках да те попитам какво правиш тук.

— Аз също. Дойдох да видя една приятелка, която живее наблизо — Ан спря, опитвайки се да асимилира това, което изведнъж се бе оформило в главата ѝ. — И ти ли живееш тук? — попита изненадана.

Естествено, служителите на Тайните служби все някъде трябва да живеят, но нещо не се връзваха с тревисти квартални блата.

Бери би дал всичко, за да отрече. Идеше му да пропадне вдън земя заради Мълбъри Гроув. Отвратително спретнато, прозаично, глухо място. Някое разбойническо свърталище би било единственият подходящ адрес за човека, какъвто искаше да бъде.

— Да — призна си той.

— Но защо?

Бери беше откровен.

— В Тайните служби не ни плащат много.

— Срамота! — викна Ан. — При всички опасности, които трябва да преживявате.

— Е, както и да е.

— Какво…? — започна Ан.

— Какво…? — започна и Бери.

— Продължавай — отстъпи Ан.

— Не, ти продължавай — настоя Бери.

— Къде изчезна онази вечер на танците?