Челси Хендлър - Моят хоризонтален живот (Колекция от свалки за една нощ)

След като отидохме в стаята ми, се впуснахме в много целувки и разгорещено натискане, и общо взето се задоволихме с това. Започнахме да го правим „на сухо“ и съм съвсем сигурна, че той свърши в панталона си, защото след трийсет секунди заспа.

Към осем часа сутринта чух звуци от кухнята. Стаята ми беше на първия етаж, близо до кухнята.

Баща ми говореше на кучето ни Уайтфут.

— Кое е това добро еврейско кученце, което е било послушно момченце по целия път до вкъщи? Ти ли си? Искаш ли да учиш в еврейското училище заедно с другите еврейски кученца от квартала? Кое е доброто куче? Кое е доброто куче? Кое е доброто куче?

Мамка му. Родителите ми се бяха прибрали. Погледнах към Джером, който спеше дълбоко. Бързо станах и заключих вратата, после поразмислих, сложих някакви дрехи и го събудих.

— Джером — прошепнах аз, — нашите си дойдоха.

— О, кофти! — каза той и скочи от леглото. — Мислех, че са на вилата ви.

— Бяха. Не знам защо са се върнали толкова скоро. Ти стой тук, а аз ще разбера дали пак ще заминат.

Джером не можеше да се измъкне, без да е минал през кухнята. Нещата не изглеждаха добре. Отворих вратата и излязох навън.

— Ето я! Здравей, скъпа, какво ново?

Баща ми беше в добро настроение и не исках да му го развалям.

— Какво правиш тук? — попитах сънено аз, сякаш не бях напълно будна и нащрек.

— Запознахме се в Мартас Винярд с едно семейство, което иска да купи кола на сина си. Той отива да учи в колеж. Казах им, че съм търговец на коли и са попаднали, на когото трябва. Ще им закарам една кола. Ето тази хубава хондичка сивик, която стои на двора.

Той го каза, сякаш не виждах всеки ден пред къщата синия хечбек с две врати, едната, от които беше покрита с червен кит. Каза го с такъв тон, сякаш това е прекрасна кола, която всеки нормален човек би искал да купи.

— Тези хондички могат да вървят сто години — добави той.

— Пали ли изобщо? — попитах го аз.

— Пали ли изобщо? Разбира се, че пали! Трябва й само малко помощ, това е всичко. Ще отида да й сменят маслото и после ще им я закарам.

Искаше ми се да му кажа: „Моли се да не те остави по пътя“, но вместо това го попитах:

— Мама още ли е на вилата?

— Да, там е, кукло, и много й липсваш. Затова ще дойдеш с твоята кола, за да ни прибереш вкъщи.

— Кога? — попитах аз, но преди да ми отговори, отвън се разнесе силен трясък. Никога не съм разговаряла с Кейто Кейлин — свидетеля в процеса срещу О Джей Симпсън, но допускам, че приличаше на силния трясък, който е чул, когато О Джей се е промъкнал обратно в къщата, след като е убил Никол и Рон (или след като не ги е убил).

— Какво по дяволите беше това? — извика баща ми, докато в същото време Уайтфут изплю поничката с крем сирене, разлая се и изтича към входната врата.

Познай кой си тръгва през прозореца?

— Не чух нищо, татко.

— Не се прави на идиот, скъпа, как да не си чула — отговори той, стана и се насочи към вратата. Тръгнах след него, като се мъчех да измисля някакъв начин да му попреча да види бягството на Джером. Но не се сетих за нищо.

Баща ми отвори вратата и видяхме как Джером, гол до кръста, тича през ливадата. После скочи в колата си и изчезна.

— Какво по дяволите беше това? — попита баща ми.

Погледнах към небето, като се надявах да падне някой астероид.

— Дявол да го вземе, Челси. Какво си направила този път?

Отношенията с баща ми бяха доста обтегнати още от времето, когато бях петнайсетгодишна и се обадих в полицията, за да съобщя за случай на тормозене. — Той никога не ме беше тормозил, но исках през уикенда да вдигна купон и се мъчех да го разкарам от къщи. Отдавна не ми беше удрял шамар — коронния му номер — но все пак бях нервна. Само преди няколко месеца беше изпаднал в нещо, което мога да опиша единствено като пристъп на гняв, достоен за Кинг Конг, и беше съборил на земята всички саксии в задния двор, заедно с цветята, растенията и пръстта. Избликът беше предизвикан от това, че майка ми беше скрила дистанционното за телевизора, а той беше прекалено мързелив, за да стане и да го включи на ръка.

Отдалечих се от него, колкото можех по-бързо, и хукнах към стаята си.

— Ти си голяма работа, Челси, да знаеш. Голяма работа. Няма да е зле да се обадя в полицията и да съобщя номера на колата, с която избяга. Сигурен съм, че я е откраднал — изкрещя баща ми и тръгна след мен.

— Не, татко — казах аз зад заключената врата. — Не я е откраднал, расист такъв. Негова е.

— Дявол да го вземе, Челси, отвори проклетата врата, докато не съм я разбил. Кое момиче постоянно излиза с непознати мъже? Ти изобщо познаваш ли това момче?