Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

Отначало седяхме в много луксозна чакалня със списания от различни времена: „Гео“ от преди десет години, последното „Ел“, поставено на видно място най-отгоре. После доктор Т. дойде. Също като на снимката си (в едно списание, което мама показа на всички), но реален, т.е. с цвят и мирис: кафяв и на лула. Около петдесетгодишен, много грижливо облечен и най-вече косите, брадата, тенът (опция Сейшелите), полото, панталонът, обувките, каишката на часовника: всичко беше кафяво, в един и същ кестеняв нюанс, т.е. като същински кестен. Или като увехнали листа. И на всичко отгоре с миризма на луксозен тютюн за лула (мек тютюн: мед и сухи плодове). Дадено, казах си аз, защо да не спретнем един сеанс, нещо като есенен разговор край огъня между хора от добро семейство, изискан, конструктивен и може би дори задушевен (много си падам по това прилагателно).

Мама влезе с мен, седнахме на два стола пред бюрото му, а той се настани зад него в голям въртящ се фотьойл със странни уши (малко в стил Стар Трек). Кръстоса ръце на корема си, погледна ни и каза: „Радвам се да ви видя двете заедно“.

Като начало не беше никак обещаващо. Ушите ми моментално пламнаха. Това бяха думи на продавач в супермаркет, който се опитва да пробута четка за зъби с две страни на Госпожата и дъщеря й, застанали зад количката си. Все пак от един психоаналитик се очаква нещо друго. Но гневът ми утихна внезапно, когато си дадох сметка за един факт, достоен да влезе в моя Дневник за движението в света . Взрях се внимателно, съсредоточавайки се с всички сили, и си казах — не, не е възможно. Не, ама да! Беше възможно! Невероятно! Бях шашната до такава степен, че почти не чух как мама описва всичките си дребни нещастия (дъщеря ми се крие, дъщеря ми ни плаши, че чувала гласове, дъщеря ми не говори с нас, тревожим се за дъщеря ми), като повтори „дъщеря ми“ поне двеста пъти, макар че аз бях там на разстояние петнайсет сантиметра. Когато той ме заговори, аз едва не подскочих.

Трябва да ви обясня. Знаех, че доктор Т. е жив, защото пред очите ми беше ходил, седнал и говорил. Но спокойно можеше и да е мъртъв: той не мърдаше. След като се намести в своя фотьойл, той не направи нито едно движение: само устните му потрепваха, но много пестеливо. А останалото беше неподвижно, напълно неподвижно. Обикновено, когато човек говори, не си мърда само устните, а прави и други движения: с мускулите на лицето, леки жестове с ръцете, шията, рамената; а когато не говори, все пак е трудно да остане абсолютно неподвижен: все нещо някъде потрепва, клепачите мигат, кракът леко се отмества и т.н.

Но тук нищо! Нада! Нотинг! Жива статуя! Ега си! „Е, девойко — рече ми той, стресвайки ме, — какво ще кажеш за всичко това?“. Едва успях да събера мислите си, защото бях напълно омагьосана от неговата неподвижност, и се забавих с отговора. Мама се въртеше на стола като че ли имаше хемороиди, но докторът ме погледна, без да мигне. Казах си: „Трябва да го накарам да помръдне“. И му отвърнах: „Ще говоря само в присъствие на адвоката си“, надявайки се, че той ще реагира. Пълен провал: никакво движение. Мама въздъхна като мъченица, но оня остана напълно неподвижен. „Адвоката ти… хм…“ каза той, без да помръдне. И тук предизвикателството стана супер яко. Ще помръдне или няма да помръдне? Реших да хвърля всичките си сили в битката. „Тук не е съд — добави той — и ти го знаеш много добре, хм“. Казах си: ако успея да го накарам да помръдне, значи си струва и не съм си изгубила напразно деня! „Добре — каза статуята, — скъпа Соланж, ще си поговоря насаме с тази девойка“. Скъпата Соланж стана, отправяйки му поглед на разплакан кокер, и напусна кабинета с много ненужни движения (несъмнено за компенсация).

„Майка ти много се тревожи за теб“, започна той атаката, като извърши подвига дори да не помръдне долната си устна. Помислих за миг и реших, че провокационната тактика нямаше шанс да успее. Искате ли да убедите психоаналитика си в неговото майсторство? Предизвиквайте го както децата родителите си. Реших да му кажа много сериозно: „Смятате ли, че това е свързано с изключването на Името на Бащата?“. Мислите, че помръдна ли? Ни най-малко. Остана си неподвижен и спокоен. Но ми се стори, че нещо потрепна в очите му. Реших да разработя находката. „Хм! — каза той, — мисля, че не разбираш какво казваш“. „Напротив, казах аз, но има нещо у Лакан, което наистина не разбирам, и то е връзката му със структурализма“. Той полуотвори уста и понечи да каже нещо, но аз бях по-бърза. „Ами да, и матемите също. Всички тези възли не са много ясни. Вие разбирате ли нещо от топологията? Много отдавна всички знаят, че това е мошеничество, нали?“. Тук отбелязах известен напредък. Той не успя да затвори уста и в крайна сметка тя си остана отворена. После се овладя и върху неподвижното му лице се появи каменно изражение от рода на „Значи искаш да си играеш с мен на тази игра, кукличке?“. „Ами да, точно тази игричка ще играем с теб, голямото ми захаросано кестенче“. И изчаках. „Знам, че си много умно момиче — каза той (цена на информацията, предоставена от скъпата Соланж — 60 евро за половин час). — Но знаеш ли, човек може да бъде много умен и същевременно много слаб, много проницателен и много нещастен“. Без майтап. „Прочел си го в Пиф Гаджет?“, едва не го попитах аз. И изведнъж ме обхвана желание да го попритисна. Все пак пред мен стоеше тип, който струваше повече от 600 евро месечно на семейството ми от десет години и с резултат, които всички знаят: три часа на ден, прекарани в пръскане на цветята, и впечатляваща консумация на субстанции, които също не са евтини. Почувствах, че се озлобявам. Наведох се към бюрото и много тихо му казах. „Слушай добре, господин замразен на място, дай да сключим една сделка. Ти ще ме оставиш на мира, а в замяна на това аз няма да унищожа дребната ти търговийка с нещастието, като пусна слухове по твой адрес сред политическия и бизнес елит на Париж. И повярвай ми, ако можеш да загрееш колко съм умна, че това е напълно по силите ми“. Според мен това не можеше да мине. Не го вярвах. Трябва наистина да си тъп, за да повярваш на подобни щуротии. Не е за вярване, но по лицето на добрия доктор Тед премина сянка на безпокойство. Мисля, че ми повярва. Нямам думи: ако има нещо, което никога не бих направила, е да пусна лъжлив слух, за да навредя на някого. Моят баща републиканец ми е лепнал вируса на деонтологията и въпреки че я намирам толкова абсурдна, колкото и всичко останало, стриктно я спазвам. Но добрият доктор, който е оценил семейството само по мама, видимо реши, че заплахата е реална. И тогава, о, чудо: движение. Той цъкна с език, разтвори ръце, протегна ръка към бюрото и удари с длан подложката от шевро. Жест на отчаяние, но и на сплашване. После стана, от любезността и добронамереността му вече нямаше и помен, отиде до вратата, повика мама, издърдори й нещо за моето умствено здраве и че всичко ще бъде наред, и за нула време ни изхвърли от своя есенен кът край огъня.