Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

Отначало бях по-скоро доволна от себе си. Бях успяла да го накарам да помръдне. Но с напредването на деня се чувствах все по-потисната. Защото това, което се случи, когато той помръдна, не беше много хубаво, не беше почтено. Може и да знам, че някои възрастни носят маски и отвън изглеждат готини и разумни, а всъщност са грозни и жестоки, може и да знам, че е достатъчно да проникнеш в тях, за да паднат маските им, но когато това се случва така, внезапно ми става болно. Когато той удари по подложката, всъщност искаше да каже: „Много добре, виждаш ме такъв, какъвто съм, безполезно е да продължаваме комедията, съгласен съм с жалкия ти план и бързо се омитай от кабинета ми“. Да, но това ми причинява болка, да, причинява ми болка. Защото макар и да знам, че светът е грозен, нямам никакво желание да го виждам такъв.

Дааа, налага се да се махаме от този свят, в който всичко що мърда, мърда, за да разкрие грозотата му.

Макар и да упреквам феноменолозите за техния аутизъм без котка, аз прекарах живота си в търсене на безвременното.

Но който преследва вечността, жъне самота.

— Да — каза той и взе чантата ми, — и аз така мисля. Тази е една от най-изчистените и същевременно е много хармонична.

Апартаментът на господин Озу е просторен и много красив. Разказите на Мануела ме бяха подготвили за японски интериор, но въпреки плъзгащите се врати, бонзаите, дебелия черен килим със сив бордюр и разни предмети, идващи от Азия — ниска масичка с тъмен лак или впечатляващата редица от прозорци с бамбукови щори, които, дръпнати на различна височина, придават на помещението ориенталска атмосфера — има канапе, фотьойли, масички, библиотеки и лампи с европейска направа. Много е… елегантно. Както бяха забелязали Мануела и Жасент Розен, нямаше нищо излишно. Не беше и прекалено изчистено и празно, както си го представях, пренасяйки интериорите от филмите на Озу на по-луксозно ниво, но със същата простота, характерна за тази странна цивилизация.

— Елате — каза ми господин Озу, — няма да стоим тук, много е церемониално. Ще вечеряме в кухнята. Освен това готвачът съм аз.

Забелязвам, че носи яркозелена престилка върху кафяво поло и бежов платнен панталон. На краката си има черни кожени чехли.

Ситнейки, вървя зад него до кухнята. Какво да кажа? В такива условия съм готова да готвя всеки ден, включително и за Леон. Нищо в нея не е обикновено и дори отварянето на кутия с храна за котки вероятно е удоволствие.

— Много се гордея с кухнята си — просто казва господин Озу.

— Имате право — казвам аз без сянка от сарказъм.

Всичко е в бяло и от светло дърво, с дълги долни шкафове и големи бюфети, пълни с чинии и купички от син, черен и бял порцелан. В средата печка, фурна, мивка с три части и нещо като бар. Сядам на една от приветливите табуретки точно срещу господин Озу, който се суети около фурната. Той е сложил пред мене малка бутилка с топло саке и две очарователни чашки от син напукан порцелан.

— Не знам дали познавате японската кухня — казва ми той.

— Не много добре — отговарям аз.

Обзема ме прилив на надежда. Всъщност навярно сте забелязали, че досега не сме разменили и двайсет думи, а аз седя като стара позната пред господин Озу, който готви с яркозелена престилка след един холандски и хипнотичен епизод, който нито той, нито аз коментираме и вече е отпратен в раздела на забравените неща.

Вечерта би могла да бъде само запознаване с японската кухня. Далеч от Толстой и всички подозрения: господин Озу, новодомец, несведущ по отношение на йерархията, кани портиерката си на екзотична вечеря. Те говорят за сашими и макарони със соя.

Може ли да има по-безобидно обстоятелство?

И точно тогава настъпва катастрофата.

Трябва предварително да призная, че имам малък пикочен мехур. Как иначе мога да обясня факта, че и най-малката чаша чай моментално ме изпраща до онова място и че един чайник ме принуждава да повтарям това действие в съответна зависимост от обема му? Мануела е истинска камила: задържа с часове това, което пие, и гризе сладкишите си без да мръдне от стола, докато аз извършвам многобройни и патетични посещения на тоалетната. Но в такива случаи съм си вкъщи, а в моите шейсет квадратни метра тоалетната никога не е много далеч и се намира на място, което отдавна ми е известно.

Сега обаче малкият ми пикочен мехур се обажда и осъзнавайки колко литра чай съм погълнала този следобед, трябва да чуя посланието му: автономията ми е намалена.