Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

— Добър вечер — казвам аз и на практика избутвам домакина, за да вляза.

— Нека ви помогна — казва господин Озу, продължавайки да се усмихва.

Подавам му ръчната си чанта и оглеждам огромния вестибюл.

Погледът ми среща нещо.

Точно срещу вратата, осветена от сноп светлина, има картина.

Само величието на изкуството може да обясни внезапното изчезване на съзнанието за моята недостойност за сметка на естетическия шок. Не мога да се позная. Заобикалям господин Озу, привлечена от гледката.

Картината е натюрморт, който изобразява маса, приготвена за лека закуска със стриди и хляб. На преден план в сребърна чиния има полуобелен лимон и нож с украсена дръжка. На заден план — две затворени стриди, парче черупка, чийто седеф се вижда, и калаена чиния, която несъмнено съдържа черен пипер. Между двете чинии лежи една чаша, до нея хлебче с бяла среда, а отляво стърчи голяма чаша, пълна до половина с бледа, златиста течност. Чашата е тумбеста като обърнат купол и има широко и цилиндрично столче, украсено със стъклени кръгчета. Цветовата гама се разполага между жълтото и черното. Фонът е с цвят на позацапано старо злато.

Обожавам натюрмортите. Взела съм от библиотеката всички книги за изобразителното изкуство и съм издирвала жанровите картини. Посетила съм Лувъра, Орсе, Музея на модерното изкуство и успях да видя, о, какво откровение и възторг! изложбата на Шарден през 1979-а в Пти Пале. Цялото творчество на Шарден обаче не може да се мери и с една от големите картини на холандските майстори от XVII век. Натюрмортите на Питер Клаас, Вилем Клаас-Хеда, Вилем Калф и Осиа Беерт са шедьоври в този жанр и изобщо шедьоври, за които, без да се колебая, ще дам цялото италианско кватроченто.

А тази картина без никакво съмнение е от Питер Клаас.

— Това е копие — казва зад мен господин Озу, когото напълно съм забравила.

Защо този мъж отново ме кара да трепна.

Трепвам.

Овладявайки се, понечвам да кажа нещо от рода на:

— Много е хубаво — което би имало същия ефект за изкуството, какъвто би имал изразът изнапредвид по отношение на красотата на езика.

Каня се, тъй като вече съм възвърнала контрола над себе си, да възобновя ролята си на тъпа портиерка, продължавайки със:

— Какво ли не правят в наши дни (в отговор на „това е копие“).

И се каня също така да нанеса окончателен удар на подозренията на господин Озу, който ще ги довърши и веднъж завинаги ще покаже колко очевидно е моето недостойнство.

— Какви странни чаши.

Обръщам се.

Думите:

— Копие на какво? — които смятам за най-подходящи, се заклещват в гърлото ми.

Вместо това казвам:

— Колко е красиво.

Откъде идва възторгът ни от някои произведения на изкуството? Възхищението се поражда от пръв поглед и ако впоследствие чрез търпеливата упоритост да разберем причините откриваме, че тази красота е плод на виртуозност, която се разкрива само когато вникнем в работата на една четка, съумяла да укроти сянката и светлината и да възстанови, възвеличавайки ги, формите и материите — блестящата като скъпоценен камък прозрачност на стъклото, шумната повърхност на черупките на стридите, светлото кадифе на лимона, — то това не отстранява, нито обяснява загадката на първоначалното ни прехласване.

Тази загадка постоянно се повтаря: великите творби са визуални форми, които ни убеждават в неподвластната на времето адекватност. Фактът, че някои форми, предадени по особен начин от създателите си, прекосяват историята на изкуството и, проявяващи се филигранно в индивидуалния гений, съставят безбройните лица на универсалния гений, има нещо дълбоко вълнуващо. Какво съответствие може да има между една картина на Клаас, на Рафаело, на Рубенс или на Хопър? Въпреки разнообразието на сюжетите, на материалните носители и техниките, въпреки нищожеството и ефимерността на съществувания, принадлежащи на едно-единствено време и на една-единствена култура, въпреки единичността на всеки поглед, който винаги вижда само онова, което възможностите му позволяват, и страда от бедната си индивидуалност, геният на великите художници е проникнал до сърцето на тайната и е извадил наяве под различен външен вид една и съща възвишена форма, която търсим във всяко художествено произведение. Какво общо има между картините на Клаас, Рафаело, Рубенс и Хопър? Окото намира в тях, без да я търси, форма, която събужда усещане за адекватност, защото всеки я вижда като самата същност на красивото, без вариации, резерви, контекст, усилие. А в натюрморта с лимона, без да се свежда до майсторството на изпълнението, събуждайки чувство за адекватност, чувството, че това трябва да бъде точно така , позволяващо да усетим мощта на предметите и техните взаимодействия, да задържим в погледа си тяхната взаимна връзка и магнетичните полета, които ги привличат или отблъскват, неизразимата връзка, която ги обединява и създава сила — тайната и необяснима вълна, родена от напрежението и равновесието на конфигурацията — събуждайки следователно чувството за адекватност, разположението на предметите и ястията достигаше до всеобщност в частното: до вечността на адекватната форма.