Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

За какво служи изкуството? За да ни даде кратка, но блестяща илюзия за камелия, отваряйки във времето емоционална пукнатина, която не може да се сведе до животинската логика. Как се ражда изкуството? От способността на ума да извайва областта на чувствата. Какво прави изкуството за нас? То оформя и придава видимост на емоциите ни и заедно с това им поставя печата на вечността, който носят всички творби, съумели чрез особена форма да въплътят всеобщността на човешките афекти.

Печатът на вечността… Какъв отсъстващ живот внушават на сърцето ни тези ястия, тези чаши, тези килими и бокали? Несъмнено отвъд картината протича шумният и скучен живот, този безкраен и безсмислен бяг, настръхнал от проекти — но вътре в нея се разполага пълнотата на един застинал момент, изтръгнат от времето на човешката алчност. Човешката алчност! Не можем да спрем да желаем и това ни възвеличава и убива. Алчността! Тя ни носи и ни разпъва на кръст, като всеки ден ни отвежда на бойното поле, където предишната вечер сме били победени. Но огряно от слънцето, то отново ни се струва терен за завоевания и ни подтиква, макар че утре ще умрем, да изграждаме империи, обречени да станат на прах, сякаш знанието ни за бъдещото им рухване няма значение за жаждата ни да ги построим сега, а ни дава сили да искаме още и още това, което не можем да притежаваме, и призори ни захвърля на тревата, покрита с трупове, затрупвайки ни до деня на смъртта с проекти, които завършваме и започваме безспир. Но толкова е уморително да желаеш постоянно… Скоро у нас се появява стремеж към удоволствие без търсене, мечта за блажено състояние без начало и без край, в което красотата няма вече да бъде нито проект, нито цел, а ще стане очевидната реалност на нашата природа. Това състояние е изкуството. Нима е трябвало аз да подредя тази маса? Нужно ли е да желая тези ястия, за да ги видя? Някъде другаде някой е пожелал тази закуска, стремил се е към тази минерална прозрачност и е предвкусвал насладата да погали с език солената мекота на стрида с лимон. Бил е нужен този проект, затворен в стотици подобни и създаващ хиляди други, това намерение да се приготви и вкуси закуска с морски дарове — този проект на друг човек, за да се оформи платното.

Но когато гледаме натюрморт, когато се наслаждаваме, без да сме я преследвали, на тази красота, която отнася със себе си възвеличеното и неподвижно изобразяване на нещата, ние се радваме на това, че не ние сме го поискали, съзерцаваме това, което не е трябвало да искаме, ценим това, което не е трябвало да желаем. Натюрмортът изобразява красота, която говори на желанието ни, но е родена от чуждо желание, съответства на удоволствието ни, без да е част от нашите планове, отдава ни се без усилието да я желаем. Ето защо той олицетворява квинтесенцията на изкуството, увереността във вечното. Нямата сцена, лишена от живот и движение, въплъщава време без проекти, съвършенство, откъснато от времетраенето, и неговата уморена алчност — удоволствие без желание, съществуване без времетраене, красота без воля.

Защото изкуството е емоция вън от желанието.

Днес мама ме заведе при своя психоаналитик. Предлог: криела съм се. Ето какво ми каза: „Миличка, знаеш, че направо полудяваме, когато се криеш така. Мисля, че няма да бъде лошо да поговориш с доктор Тед, особено след онова, което каза онзи ден“. Първо на първо, доктор Тед е доктор само в сбъркания мозък на майка ми. Той е лекар и доктор на науките, колкото и аз, но очевидно мама е доволна да го нарича „доктор“ заради явното му желание да я лекува, но без да си дава много зор (десет години). Той е само бивш левичар, преминал към психоанализата след няколко години безхаберно следване в Нантер и една съдбовна среща с някакво светило на фройдистката кауза. И второ на второ, не виждам какъв е проблемът. Впрочем, не е вярно, че се крия: усамотявам се там, където не могат да ме намерят. Искам само да пиша на спокойствие моите Дълбоки мисли и моя Дневник за движението 8 света , а преди исках чисто и просто да си мисля спокойно, без да ме смущават идиотщините, които сестра ми казва или слуша по радиото или по уредбата си, и без мама да ме прекъсва, шепнейки ми: „Баба е тук, миличка, ела да я целунеш“ — възможно най-тъпата фраза, която съм чувала.

Когато татко с ядосаната си за случая физиономия ме пита: „Кажи най-после защо се криеш?“, обикновено не отговарям. Какво да му кажа? „Защото ми играете по нервите, а аз трябва да завърша мащабното си творчество, преди да умра“? Очевидно не мога. Ето защо последния път опитах да се пошегувам само за да разведря атмосферата. Приех малко объркан вид и казах с глас на умирающа: „Ами заради всички тези гласове в главата ми“. Ужас: настъпи бойна тревога! Татко ококори очи, мама и Коломб моментално се домъкнаха, извикани от него, и всички ми заговориха едновременно. „Скъпа, няма нищо, ще ти помогнем“ (татко), „веднага ще се обадя на доктор Тед“ (мама), „Колко гласа чуваш?“ (Коломб) и т.н. Изражението на мама беше тържествено, явно се разкъсваше между тревогата и възбудата: ами ако дъщеря ми е особен научен Случай? Какъв ужас, но пък каква слава! Е, като видях как са се паникьосали, им казах: „Нищо ми няма, пошегувах се!“, но се наложи да го повторя няколко пъти преди те да ме чуят и още повече преди да ми повярват. Пък и не съм сигурна, че ги убедих. С една дума, мама ме записа за преглед при доктор Т., където отидохме тази сутрин.