Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

Как се пита за това в светското общество?

— Къде е кенефът? — странно защо, това не ми изглежда подходящо.

Обратно:

— Бихте ли ми посочили онова място? — макар и деликатен заради усилието да не се назове самото нещо, въпросът крие опасност от неразбиране и поради това от десеторно смущение.

— Пишка ми се — е трезво и информативно, но не се казва на маса, и то на непознат.

— Къде е тоалетната? — ми поставя проблеми. Хладен въпрос, който намирисва на провинциален ресторант.

Доста харесвам следното:

— Къде е нужникът? — защото в това название нещо напомня детството и къщичката в дъното на градината. Но съдържа и неизразима конотация за лоша миризма.

И в този момент ме пронизва гениално хрумване.

— Рамените се приготвят от юфка и бульон по китайски, който японците обикновено ядат на обяд — казва господин Озу и вдига във въздуха впечатляващо количество макарони, които малко преди това е потопил в студена вода.

— Къде е клозетът, ако обичате? — е единственият отговор, който успявам да формулирам.

Съгласна съм, че е малко рязък.

— О, съжалявам, не ви го посочих — казва съвсем естествено господин Озу. — Вратата зад вас и после втората вдясно по коридора.

Дали всичко може да бъде толкова просто?

Вероятно не.

Днес с мама отидохме на разпродажбите по улица „Сент Оноре“. Истински ад. Пред някои магазини имаше опашка. Мисля, че сте наясно какъв тип магазини има по улица „Сент Оноре“: да проявиш такава настойчивост само за да купиш с намаление шалчета или ръкавици, които въпреки това струват колкото един ван Гог, е направо стъписващо. Но съответните дами го вършат с яростна страст. И дори понякога с известна липса на елегантност.

Аз все пак не мога изцяло да се оплача от деня си, защото успях да видя едно много интересно макар и, уви, съвсем неестетично движение. Но в замяна на това много силно, уверявам ви. И забавно. Или трагично, не знам точно. Откакто започнах този дневник, всъщност доста написах. Бях тръгнала от мисълта да открия хармонията на движението в света и стигнах до изискани дами, които се бият за дантелени гащи. Вярно, че поначало не вярвах много-много на хармонията, та реших поне малко да се позабавлявам…

Ето и историята: с мама влязохме в бутик за фино бельо, фино бельо звучи интересно. Ако не е фино, то какво е? Грубо бельо? Всъщност това означава секси бельо: в такъв бутик няма да намерите хубавите стари памучни кюлоти на бабите ви. Но тъй като става дума за улица „Сент Оноре“, очевидно става дума за луксозно секси бельо, украсено с ръчно плетена дантела, копринени прашки и кашмирени нощнички. Не чакахме на опашка, за да влезем, затова пък вътре беше страшна тъпканица. Стори ми се, че влизам в центрофуга. Като капак на всичко мама веднага се прехласна, докато ровеше в бельо със съмнителен цвят (черно и червено или петроленосиньо). Чудех се къде да се скатая, докато тя си намери (минимална надежда) пижама от полар, и се промъкнах зад пробните. Не бях сама: имаше един мъж, единственият мъж, с нещастното изражение на Нептун, неуспял да нацели задника на Атина. Това е гадният план: „Обичам те, скъпа“. Клетникът е замъкнат на закачлив сеанс за проба на луксозно бельо и се оказва на вражеска територия с трийсет женски, изпаднали в транс, които го настъпват и гледат убийствено, където и да опита да паркира неудобната си мъжка каросерия. А през това време нежната му приятелка се превръща в отмъстителна фурия, готова да убие заради едни пембени боксерки.

Поглеждам го със симпатия и той ми отвръща с поглед на преследвано животно. От моето място виждам целия магазин и мама, която е зяпнала някакъв много, много малък сутиен с бяла дантела (това как да е), но и с много големи морави цветя. Майка ми е на четирийсет и пет години и има няколко кила в повече, но голямото мораво цвете не я плаши; обратно, простотата и шикът на гладкото бежово я парализират от ужас. Та значи мама издърпва с мъка от стойката мъничкия сутиен на цветя, който й изглежда по мярка, и сграбчва съответните гащи, закачени на третия ред отдолу. Тя дърпа старателно, но изведнъж бърчи вежди, защото от другия край на гащите друга дама също дърпа и бърчи вежди. Те се гледат, гледат стойката, установяват, че гащите са последните, останали от дългата утринна разпродажба, и се готвят за битката, като си изпращат взаимно сатанински усмивки.