Братя Грим - Бигел Таралежа

Живял някога един селянин. Той бил много богат, но нямал деца. Мъката му била толкова голяма, че веднъж не издържал и казал на жена си:

— Омръзна ми хората да ме питат защо нямаме дете. Господ не е справедлив — даде ни толкова богатство, а не ни дари с дете. Искам да си имаме рожба, та дори таралеж да е!

Не минало много време и жената на селянина родила, ала рожбата й била наполовина момче, наполовина таралеж. Когато го видяла, тя се разплакала и казала на мъжа си:

— Видя ли какво направи? Ти поиска таралеж и Господ ни дари с таралеж. Как ще го гледам? Как ще го кърмя? Как ще го повивам?

— Не се тревожи — отговорил селянинът. — Все ще го отгледаме, ще му постелем слама до огнището, ще го храним с козе мляко. Кой знае, може да ни донесе щастие.

Те постлали слама, сложили момченцето край огнището, хранили го с козе мляко, а то лежало и не помръдвало. Кръстили го Бигел.

Минали години. Бигел лежал все така върху сламата и нищо не правел.

Един ден баща му тръгнал на пазар. Тогава Бигел казал:

— Татко, купи ми свирка.

— Добре, сине — отговорил бащата, и много се зарадвал, че Бигел вече няма да лежи и поне ще свири.

Като се върнал от пазар и дал свирката на сина си, той започнал да свири, а после казал:

— Татко, искам да заведеш петела да го подковат.

— Защо? — попитал бащата.

— Защото ме чака дълъг път — отговорил Бигел. — Ще отида чак в горите Тилилейски и никога вече няма да се върна тук. Нито някой ще ме вижда, нито аз ще виждам някого. Ще ми дадеш няколко свини и две-три магарета. Ще ги паса и ще свиря със свирката. Искам да живея така, че да не преча на никого.

Селянинът дал на сина си всичко, което пожелал. Бигел яхнал петела, целунал ръка на баща си и тръгнал на път. Вървял, вървял и стигнал до една гъста гора. Край гората седяла старица и плачела.

— Защо плачеш, бабо? — попитал Бигел.

— Много съм болна, синко — отговорила старицата. — Не мога да ходя, а съм и много жадна. Седя под това дърво и чакам да падне едничката круша, която е останала на него. С нея ще си утоля жаждата.

Тогава Бигел пришпорил петела, литнал с него на дървото, откъснал крушата и я дал на старицата.

— Благодаря ти синко. Ти ми спаси живота и затова ще ти се отблагодаря. От днес нататък тази гора ще бъде твоя. Само ти ще знаеш пътеките й, само ти ще ядеш от плодовете в нея, само ти ще пиеш вода от бистрите извори. А един ден ще отидеш при най-красивата принцеса на света. Тогава ще трябва да накараш някой да изгори бодлите ти. Много ще те боли и ти ще плачеш, но ако принцесата пролее дори една сълза от състрадание към теб, ще се превърнеш в прекрасен момък и ще живееш щастливо в царски дворец.

В този миг старицата изчезнала, а Бигел тръгнал с петела из гората. Като стигнал до едно високо дърво, петелът хвръкнал и оставил Бигел на един клон. Момчето извадило свирката и започнало да свири, а животните, които взел със себе си, кротко пасели наоколо. Когато Бигел огладнял, петелът го свалил от дървото и го завел на една поляна, пълна с хубави, сочни ягоди. Той хапнал, пийнал вода от едно бистро изворче и отново яхнал петела.

Така Бигел заживял в гората и бил много щастлив.

Минали дни, месеци, години. Бигел свирел, пасял стадото си, ядял сочни ягоди и пиел бистра вода от изворите.

Веднъж някакъв цар, който бил на лов в гората, се загубил. Вървял три дни и три нощи, но не можал да намери пътя. На четвъртия ден чул далечна мелодия и тръгнал към мястото, откъдето идвала тя. Скоро стигнал до голямото дърво, в чиито клони седял Бигел. Царят погледнал нагоре, видял момчето и петела и извикал:

— Хей, момко! Какво правиш на това дърво?

— Свиря — отговорил Бигел. — Свиря и наглеждам стадото от високо.

— Аз съм царят. Дойдох тук на лов, но се загубих. Вече четвърти ден скитам из гората и не мога да намеря пътя. Не можеш ли да ми помогнеш?

— Ще ти покажа пътя — казал Бигел, — но трябва да ми обещаеш, че ще ми дадеш това, което ще срещнеш най-напред в двореца. Освен това искам да напишеш обещанието си на лист хартия.

„Това бодливо човече сигурно не може да чете — помислил си царят. — Ще напиша каквото и да е, а то ще ми покаже пътя.“ — Той извадил хартия и написал няколко думи.

— Ето моето обещание — казал царят. — А сега ми покажи пътя.

Бигел взел листа и съпроводил царя до края на гората.

Когато царят се прибрал в двореца жив и здрав, дъщеря му изтичала да го посрещне.

— Добре дошъл, татко! Защо се забави толкова?