Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

— Да се върнем в салона — казва господин Озу, който пръв е преминал финалната линия на поемането на дъх.

— С вас човек не може да скучае — е първото нещо, което господин Озу ми казва, след като се връщаме в кухнята и докато аз, седнала на табуретката, сърбам топлото саке, което не намирам за нещо особено. — Вие сте необикновена личност — добавя той, като плъзва към мен купичка, пълна с равиоли, които не изглеждат нито пържени, нито варени на пара, а по малко и от двете.

— Това са гиози 29 29 Японски пелмени, — Б.пр. — уточнява той.

— Не е вярно — отговарям аз. — Мисля, че съм съвсем обикновена. Портиерка съм и животът ми е образец за баналност.

— Портиерка, която чете Толстой и слуша Моцарт — казва той. — Не знаех, че това е характерно за вашата гилдия.

И той ми намига. Седнал е, без много да се церемони, от дясната ми страна и с пръчиците е наченал своята порция гиози.

Никога през живота си не съм се чувствала толкова добре. Как да ви кажа? За първи път усещам пълно доверие, въпреки че не съм сама. Дори с Мануела, на която бих поверила живота си, не изпитвам това усещане за абсолютна сигурност, родено от увереността, че се разбираме. Да повериш живота си не е като да разкриеш душата си и макар да обичам Мануела като сестра, не мога да споделя с нея малкото смисъл и вълнение, което моят неуместен живот успява да открадне от света.

Ям с пръчици гиози, пълнени с кориандър и ароматично месо и отдавайки се на едно стъписващо спокойствие, бърборя с господин Озу, сякаш винаги сме се познавали.

— Човек има нужда от развлечение — казвам аз, — ходя в градската библиотека и заемам всякакви книги.

— Обичате холандската живопис, нали? — пита той и, без да изчака отговора, добавя: — Ако ви дадат възможност да избирате между холандската и италианската живопис, коя ще спасите?

Спорим в рамките на фалшива словесна схватка, при която аз с удоволствие се възхищавам от четката на Вермеер, но много бързо се оказва, че сме на едно мнение.

— Мислите ли, че това е светотатство? — питам аз.

— Съвсем не, скъпа госпожо — отговаря ми той, размахвайки дръзко една нещастна равиола над купичката си, — съвсем не, мислите ли, че бих поръчал копие на Микеланджело, за да го окача във вестибюла си?

— Трябва да топите макароните в този сос — добавя той и слага плетена чиния, пълна с въпросните макарони, и великолепна синьо-зелена купа, от която се носи аромат на… фъстъци. Това е „залу рамен“, студени макарони с леко подсладен сос. Кажете ми дали ви харесва?

И той ми подава голяма ленена салфетка.

— Има опасност от странични ефекти, пазете си роклята.

— Благодаря — казвам аз.

И кой знае защо, добавям.

— Тя не е моя.

Поемам дълбоко дъх:

— Знаете ли, живея сама от много отдавна, никога не излизам. Мисля, че съм малко… дива.

— Една много цивилизована дивачка — усмихва се той.

Вкусът на макароните, потопени във фъстъчен сос, е божествен. В замяна на това не мога да се закълна дали роклята на Мария е в добро състояние. Не е много лесно да потопиш един метър макарони в полутечен сос и да ги глътнеш без никакви щети. Но тъй като господин Озу лапа своите много умело, но и доста шумно, аз се отпускам и всмуквам радостно дългите лентички.

— Наистина — казва ми господин Озу. — Не е ли фантастично? Котаракът ви се казва Леон, моите котки Кити и Левин, и двамата обичаме Толстой и холандската живопис и живеем на едно и също място. Каква е вероятността това да се случи?

— Не трябваше да ми подарявате онова великолепно издание, нямаше нужда.

— Скъпа госпожо — казва той, — зарадвахте ли се?

— Да — казвам аз, — много се зарадвах, но и малко се уплаших. Знаете ли, държа да бъда дискретна, не искам хората в кооперацията да разберат…

— … каква сте? — допълва той. — Но защо?

— Не обичам неприятностите. Никой не иска портиерка с претенции.

— Претенции ли? Но вие нямате претенции, а вкусове, познания, качества!

— Обаче съм портиерка! Освен това нямам образование, не съм от същия свят.

— Хубава работа! — казва господин Озу точно като Мануела, повярвайте ми, и това ме разсмива.

Той повдига въпросително вежда.

— Това е любимият израз на най-добрата ми приятелка — обяснявам аз.

— И какво казва най-добрата ви приятелка за вашата… дискретност?

Бога ми, не знам.

— Вие я познавате, казва се Мануела.

— А, госпожа Лопес ли? — казва той. — Тя ли е приятелката ви?