Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

И тогава… летен дъжд.

Помня онзи летен дъжд.

Ден след ден вървим в живота си като в коридор.

Да не забравя белия дроб за котката… да сте виждали тротинетката ми, за трети път ми я крадат… вали толкова силно, сякаш е нощ… ще си свалиш ли шапката… чаша горчив чай… следобедна тишина… може би сме болни, защото много… всички бонзи, които трябва да се полеят… От най-наивните девойки стават най-големите развратници… я виж вали сняг… как се казват тези цветя… горкичката пишкаше навсякъде… денят сега е толкова къс… защо миризмата на кофите се усеща чак в двора… знаете ли, всяко нещо идва с времето си… не ги познавах много добре… семейство като всички други… изглежда като флан от азуки… синът ми казва, че с кишайците не можеш да се разбереш… как се казват котките му… ще можете ли да вземете торбите от химическото чистене… всички тези Коледи, песни покупки каква умора… за да изядеш един орех трябва покривка… носът му тече, хубава работа… още няма десет, а вече е топло… режа гъбите на тънко и ядем бульона с гъбите в него… тя хвърля мръсните си гащи под леглото… би трябвало да сменя тапицерията…

И после летен дъжд…

Знаете ли какво представлява летният дъжд?

Отначало е чиста красота, разкъсваща лятното небе, почтителен страх в сърцето, защото се чувстваш толкова смешен в центъра на възвишеното, толкова крехък и изпълнен с величието на нещата, смаян, стъписан, очарован от щедростта на света.

После вървиш по коридор и внезапно влизаш в светла стая. Друго измерение, новородена вяра. Тялото вече не е обвивка, умът витае в облаците, водната сила е негова, идват щастливи дни, ще се роди нещо ново.

След това, както понякога сълзите, когато са искрени, обилни и съчувстващи, измиват дългия плаж на раздора, летният дъжд отнася неподвижния прах и дарява душата на хората с безкраен дъх.

Някои летни дъждове остават завинаги в нас като ново сърце, което бие в унисон с другото.

След два часа приятна безсъница кротко заспивам.

Всеки ден си казвам, че сестра ми не може да затъне по-дълбоко в блатото на позора, и всеки ден се учудвам, че го върши.

Днес следобед след училище вкъщи нямаше никого. Взех от кухнята един шоколад с лешници и отидох да го изям в хола. Бях се настанила удобно на канапето и си хрусках шоколада, разсъждавайки върху следващата дълбока мисъл. Според мен тя ще се отнася за шоколада или по-точно за начина, по който го ядем, като централният въпрос ще бъде: какво е хубавото на шоколада? Самата субстанция или техниката на зъбите, които го дъвчат?

Но колкото и това да беше интересно, не бях предвидила сестра ми, която си дойде по-рано от обикновено и веднага започна да ми трови живота с разказите си за Италия. Откак ходи във Венеция с родителите на Тиберий (в „Даниели“ 30 30 Един от най-скъпите хотели във Венеция. — Б.ред. ), Коломб говори само за това. Като капак на всичко в събота отидоха да вечерят у някакви приятели на семейство Гренпар, които имат голямо имение в Тоскана. Само като казва Тоска-ана Коломб, изпада в захлас, и мама също. Запомнете, Тоскана не е хилядолетна земя. Тя съществува само за да даде на хора като Коломб, мама и Гренпар тръпката на притежанието. Тоска-ана им принадлежи също както Културата, Изкуството и всичко, което се пише с Главна буква.

Та по повод на Тоскана вече бях чула за магаретата, зехтина, светлината на залеза, долче вита и тем подобни. Но тъй като всеки път дискретно се бях измъквала, Коломб още не беше изпробвала върху мен любимата си история. Направи го, като ме видя на канапето, и унищожи дегустацията ми и бъдещата дълбока мисъл.

В имението на родителите на Тиберий имало кошери, от които събирали по един квинтал мед годишно. Тосканците наели пчелар, който върши цялата работа, за да пуснат на пазара мед с марката „имение Флибоджи“. Очевидно не го правели за пари. Но медът от имението Флибоджи се счита за най-добрия в света и това допринася за престижа на собствениците (рентиери), защото се използва в големите ресторанти от големите готвачи, които го превъзнасят… Коломб, Тиберий и родителите на Тиберий участвали в дегустация на мед, подобна на тази на вино, и Коломб не престава да говори за разликата между меда от мащерка и меда от розмарин. Много важно. До този момент я слушах разсеяно, мислейки за хрускането на шоколада, и си казвах, че ако спре дотук, значи леко съм се отървала.