Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

— Ей — казва ми тя, — да не сте попаднали в задръстване?

Не мога да повярвам на ушите си.

— Седем часът е — казвам аз.

Тя ме гледа.

— Знам.

— Портиерната отваря в осем часа — обявявам аз с огромно усилие на волята.

— Как така в осем часа? — пита тя шокирана. — Нима има работно време?

Не, портиерната е защитено светилище, за което не важи нито социалният прогрес, нито трудовото законодателство.

— Да — казвам аз, неспособна да произнеса още една дума.

— Аха — лениво казва тя. — Но след като съм вече тук…

— … ще минете по-късно — отговарям аз, затварям вратата под носа й и се отправям към чайника.

Зад прозореца я чувам да възкликва: „Това пък вече на нищо не прилича!“, после се обръща ядосано и натиска яростно копчето на асансьора.

Коломб Жос е голямата дъщеря на семейство Жос. Коломб Жос е русокоса върлина, която се облича като опърпана циганка. Ако има нещо, което ненавиждам, това е перверзията на богатите да се обличат като бедни с парцали, които висят отвсякъде, да носят сиви плетени вълнени шапки, обувки на клошари и ризи на цветя под изтъркани пуловери. Не само е грозно, но е и обидно: нищо не е по-отвратително от презрението на богатите към желанието на бедните.

За нещастие Коломб Жос получава и блестящо образование. Миналата есен я приеха философия в Екол нормал 31 31 Едно от най-елитните висши училища във Франция, в което се влиза с конкурсен изпит. — Б.ред. .

Приготвям си сухари с конфитюр от сливи, като се опитвам да овладея гневното треперене, обхванало ръцете ми, докато коварното главоболие завладява черепа ми. Нервно взимам душ, обличам се, давам на Леон отвратителна храна (пастет от свинска глава и парченца сланина), излизам в двора, изнасям боклукчийските кофи, изкарвам Нептун от сервизното помещение и в осем часа, уморена от цялото това сноване насам-натам, отново се връщам в кухнята си, без ни най-малко да съм се успокоила.

Семейство Жос има и по-малка дъщеря, Палома, която е толкова дискретна и прозрачна, че ми се струва, че никога не я виждам, макар да ходи всеки ден на училище. Именно нея, точно в осем часа, Коломб ми изпраща като емисар.

Ама че подла постъпка.

Горкото дете (на колко ли е години? Единайсет? Дванайсет?) стои на изтривалката непреклонна като правосъдието. Вдишвам дълбоко — няма защо да изсипвам върху невинния гнева, предизвикан от виновния — и се опитвам да се усмихна естествено.

— Добър ден, Палома.

Тя мачка края на розовата си жилетка в очакване.

— Добър ден — отговаря тя с тънко гласче.

Гледам я внимателно. Как съм могла да пропусна това! Някои деца имат редкия дар да смразяват възрастните. Нищо в поведението им не отговаря на стандартите на възрастта им. Те са твърде сериозни, твърде замислени, прекалено невъзмутими и в същото време ужасно наострени. Точно така. Наострени. Като се вглеждам по-старателно в Палома, откривам някаква режеща острота, ледена мъдрост, която бях взела за резервираност само защото не можех да си представя, че баналната Коломб може да има за сестра един Съдник на Човечеството.

— Сестра ми Коломб ме изпрати да ви предупредя, че ще донесат за нея много важна пратка — казва Палома.

— Ясно — казвам аз, като внимавам да не смекчавам тона както правят възрастните, когато говорят с деца, което в крайна сметка е не по-малко признак на презрение от бедняшките дрехи на богатите.

— Тя пита дали можете да го доставите вкъщи — продължава Палома.

— Да — казвам аз.

— Добре — казва Палома и все така стои пред мен.

Това е много интересно.

Тя стои и ме гледа спокойно, без да помръдне, с ръце отпуснати до тялото и с полуотворена уста. Има тънки плитчици, очила с розови рамки и много големи светли очи.

— Мога ли да ти предложа едно какао? — питам аз по липса на други идеи.

Тя кима с глава все така невъзмутимо.

— Влизай — казвам аз. — Тъкмо пиех чай.

Оставям вратата отворена, за да пресека всички обвинения в отвличане.

— Аз също предпочитам чая, нали няма да ви затрудня?

— Не, разбира се — отговарям аз изненадана, отбелязвайки наум сбора от няколко факта: Съдник на Човечеството, добри обноски, пие чай.

Тя сяда на стола и клати крака във въздуха, наблюдавайки ме, докато сервирам чая. Поставям го пред нея и се настанявам пред чашата си.

— Всеки ден върша неща, които карат сестра ми да ме мисли за малоумна — заявява тя, след като отпива голяма глътка като специалист. — Сестра ми по цели вечери пуши и пие с приятелите си и говори като младежите от предградията, защото си въобразява, че интелектът й не може да бъде поставен под съмнение.