Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

Ето това напълно пасва на клошарската мода.

— Изпрати ме тук, защото е не само подла, но и страхлива — продължава Палома, като ме гледа все така втренчено с големите си прозрачни очи.

— Е, това пък ни даде възможност да се запознаем — учтиво отговарям аз.

— Нали мога да дойда пак? — пита тя и в гласа й има нещо умоляващо.

— Разбира се — отговарям аз, — винаги си добре дошла. Но се боя, че ще ти е скучно, няма какво да правиш тук.

— Искам само да стоя на спокойствие — отговаря тя.

— А не можеш ли да стоиш на спокойствие в твоята стая?

— Не — казва тя, — не съм спокойна, когато всички знаят къде съм. Преди се криех. Но сега всичките ми скришни места са известни.

— Знаеш ли, мен постоянно ме викат по работа. Не знам дали тук ще си на спокойствие.

— Мога да стоя ето там (тя посочва фотьойла пред работещия телевизор с намален звук). Хората ще идват при вас, но няма да ми пречат.

Мануела, която започва работа в осем и половина, надниква през отворената врата. Иска да ми каже нещо, но зърва Палома и димящата чаша чай.

— Влезте — казвам й аз, — ние двете закусваме и си говорим.

Мануела повдига учудено вежда, което означава, поне на португалски: Тази пък какво прави тук? Аз вдигам едва-едва рамене. Тя смаяно свива устни.

— Е? — пита ме все пак, неспособна да изчака.

— Нали ще дойдете след малко? — питам аз с широка усмивка.

— Аха — казва тя, като вижда усмивката ми, — много добре, много добре, ще дойда както обикновено.

После казва, поглеждайки Палома:

— Добре, ще дойда след малко.

И добавя учтиво.

— Довиждане, госпожице…

— Довиждане — казва Палома и за първи път на устните й се появява усмивка, нещастна, невзрачна усмивчица, която пробожда сърцето ми.

— Трябва да си вървиш вкъщи — казвам аз. — Вашите ще се тревожат.

Тя става и тръгва към вратата, като влачи краката си.

— Очевидно е — казва ми тя, — че вие сте много умна.

И тъй като аз не отговарям нищо поради смайването си:

— Намерили сте идеалното скривалище.

Пликът, който куриерът оставя в портиерната за Нейно величество Коломб дьо ла Ракай 32 32 От „racaille“ (фр.) — измет, сган, паплач. — Б.пр. , е отворен.

Съвсем отворен и никога не е бил запечатван. Предпазната лентичка дори не е отлепена и пликът зее като стара обувка, показвайки куп листа, хванати със спирала.

Защо не са се постарали да го залепят? — питам се аз, отпъждайки хипотезата за доверие в честността на куриерите и портиерите и предполагайки по-скоро убеждението у подателя, че съдържанието на плика няма да ги заинтересува.

Заклевам се във всички богове, че го правя за пръв път, и моля да се вземат предвид фактите (безсънна нощ, летен дъжд, Палома и т.н.).

Изваждам внимателно листата от плика.

Коломб Жос „Аргументация на potentia dei absoluta“, магистърска теза с научен ръководител професор Мариан, Университет Париж I — Сорбона.

На заглавната страница с кламер е прикрепена картичка:

Става дума за средновековна философия, както разбирам от увода на нещото. То дори е дипломна работа за Уилям Окам, францискански монах и философ логик от XIV век. Солшоар пък е библиотека по религиозни и философски науки, която се намира в XIII район и се ръководи от доминиканците. Тя притежава необятни фондове от средновековна литература и, обзалагам се, пълните събрани съчинения на Уилям Окам на латински и в петнайсет тома. Откъде знам ли? Ами ходих там преди няколко години. Защо? За нищо. Бях открила на една карта на Париж тази библиотека, която беше отворена за всички, и отидох там като колекционерка. Разходих се из читалнята с малко на брой посетители, предимно възрастни, много учени господа и студенти с претенциозен вид. Винаги ме смайва себеотрицанието, с което ние, хората, сме способни да изразходваме огромна енергия в търсене на нищото и в боравенето с безполезни и абсурдни идеи. Влязох в спор с един млад аспирант по гръцка патристика и се попитах как е възможно толкова младост да се погубва в служба на нищото. Като размислим върху факта, че приматът преди всичко се интересува от секса, територията и йерархията, рефлексията за смисъла на молитвата у Августин от Ипон изглежда относително несериозна. Несъмнено ще ми възразите, че човек се стреми към някакъв смисъл, който води отвъд инстинктите. Но аз ще ви отговоря, че това е едновременно много вярно (иначе какво да правим с литературата) и съвсем невярно: смисълът също е инстинкт, той дори е инстинкт, реализиран в най-висша степен, тъй като използва най-съвършеното средство — разбирането, за да постигне целите си. Защото търсенето на смисъл и красота не е белег за издигната природа на човека, който, измъквайки се от своя животински статут, ще намери в светлината на ума си оправдание за своето битие: то е наострено оръжие в служба на една материална и тривиална цел. И когато това оръжие взема себе си за обект, това е просто следствие от специфичната невронна мрежа, която ни отличава от другите животни и като ни позволява да оцеляваме посредством съвършеното средство наречено интелект, ни предлага и възможност за усложняване без обосновка, за мислене без полза, за красота без функция. То е като паразит, следствие без последствие от сложността на нашата мозъчна кора, излишно отклонение, използващо напълно безполезно наличните средства.