Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

След десет минути Коломб дойде при мен със захаросаната си усмивка. Е това вече не мога да го търпя! Предпочитам да ми крещи. „Палома, пиленце, искаш ли да ми направиш голяма услуга?“, започна да гугука тя. „Не“, отговорих аз. Тя вдъхна дълбоко, съжалявайки, че не съм личната й робиня, тогава можеше да нареди да ме набият с камшици, щеше да се почувства много по-добре — как ме нервира тази сополанка. „При условие че сключим договор“, добавих аз. „Ама ти дори не знаеш за какво ще те помоля“, отговори тя презрително. „Да отида при госпожа Мишел“, рекох аз. Тя зяпна с уста. Понеже постоянно си повтаря, че съм малоумна, вече го вярва. „Окей, ако не пускаш музика в стаята си един месец“. „Една седмица“, каза Коломб. „Тогава няма да ида“, казах аз. „Окей — рече Коломб, — иди при дъртата вещица и й кажи да ми донесе пратката от Мариан, щом я доставят“. И си излезе, като затръшна вратата.

Та значи отидох при госпожа Мишел и тя ме покани да пием чай.

За момента я изучавам. Почти нищо не казах. Тя ме погледна странно, сякаш ме виждаше за първи път. Не ми каза нищо за Коломб. Ако беше истинска портиерка, щеше да каже нещо от рода на: „Добре, ама сестра ви хич да не си мисли, че всичко й е позволено“. Вместо това тя ми предложи чаша чай и говори с мен много учтиво като с възрастна.

В портиерната телевизорът работеше. Тя не го гледаше. Даваха репортаж за младежите, които палят колите в предградията. Като го гледах, си помислих: какво може да накара един младеж да подпали кола? Какво става в главата му? А после ми хрумна следната мисъл: ами аз? Защо искам да подпаля апартамента? Журналистите говорят за безработицата и бедността, а аз за егоизма и лицемерието на семейството ми. Винаги е имало безработица и мизерия и лайняни семейства. Обаче хората все пак не подпалват колите и апартаментите всяка сутрин! Казах си, че в крайна сметка това са лъжливи причини. Защо някой подпалва кола? Защо искам да подпаля апартамента?

Не намерих отговор на въпроса си, докато не отидох на пазар с леля Елен, сестрата на мама, и братовчедка ми Софи. Всъщност трябваше да купим подарък за рождения ден на мама, който ще празнуваме другата седмица. Казахме, че отиваме в музея Дапер 33 33 Частна галерия за африканско изкуство. — Б.ред. , а всъщност обиколихме мебелните магазини във втори и трети район. Имахме намерение да купим поставка за чадъри, както и моя подарък.

Намирането на поставката беше безкрайно. Отне ни три часа, а според мен всички, които разгледахме, бяха абсолютно подобни — или тъпи цилиндри, или някакви джаджи от ковано желязо, пунтиращи антики. Всичките безумно скъпи. Не ви ли става нещо, като разберете, че една поставка за чадъри струва около двеста и осемдесет евро? Обаче Елен плати точно толкова за нещо претенциозно от „състарена“ кожа (състарена, виж ми окото, изтъркана с телена четка, това да) с груби шевове, тип самар, като че ли живеем в конюшня. От един азиатски магазин аз пък купих на мама малка черна лакирана кутийка за приспивателни. Трийсет евро. И това ми се видя скъпо, но леля Елен ме попита дали не искам да прибавя още нещо, понеже подаръкът ми не бил кой знае какво. Мъжът на леля Елен е гастроентеролог и ви уверявам, че гастроентеролозите не са най-бедните измежду лекарите… Но аз обичам леля Елен и Клод, защото те са… ами не знам точно как да кажа… чистосърдечни. Изглеждат доволни от живота си и не се мъчат да се правят на по-различни от това, което са. И имат Софи. Братовчедка ми Софи има генетично увреждане — тризомизъм. Не съм от онези, дето се прехласват пред тризомичните деца, както изисква добрият тон в нашето семейство (дори Коломб го прави). Клишето е следното: те са с увреждания, но са толкова мили, толкова обичливи, толкова вълнуващи! Лично за мен присъствието на Софи е по-скоро неприятно: лигите й текат, крещи, цупи се, капризничи и нищо не разбира. Но това не означава, че не одобрявам Елен и Клод. Те самите казват, че с нея е трудно, и е истинско мъчение да имаш такова дете, но я обичат и се занимават много добре с нея. Това плюс техният открит характер е причина да ги обичам. Като видите майка ми как се прави на уверена модерна жена или пък Жасент Розен, която го раздава буржоазка-още-от-люлката, Елен, която не се преструва на нищо и е доволна от онова, което има, ще ви се стори по-скоро симпатична.

С една дума, след цирка с поставката за чадъри отидохме да изядем по една паста и да пием какао в „Анжелина“, чайната на улица „Риволи“. Ще ми кажете, че няма нищо по-далечно от темата за младежите от предградията, които палят коли. Грешите! В „Анжелина“ видях нещо, което ми позволи да разбера и други неща. На една маса до нашата имаше двойка с бебе. Двойка бели мъж и жена с бебе азиатче, момченце, което се казваше Тео. Елен и те проявиха взаимна симпатия и поприказваха малко. Симпатизираха си като родители на по-различно дете и започнаха да разговарят. Научихме, че Тео е осиновен и бил на осемнайсет месеца, когато го довели от Тайланд, че родителите му загинали в цунамито, както и братята и сестрите му. Аз се оглеждах наоколо и си казвах: как ще живее? Не бяхме къде да е, а в „Анжелина“ — всички тези добре облечени хора ядяха претенциозно баснословно скъпи сладкиши и бяха тук само заради… ами заради значението на мястото, принадлежността към определен свят със свои вярвания, кодове, проекти, истории и прочее. Нещо символично, искам да кажа. Като пиеш чай в „Анжелина“, това означава, че си във Франция, в един богат, йерархизиран, рационален, картезиански, цивилизован свят. Какво ще прави малкият Тео? Прекарал е първите месеци от живота си в рибарско село в Тайланд, в ориенталски свят с други ценности и емоции, в който символичната принадлежност може би се проявява на празника на селото, когато честват бога на дъжда и децата вярват във вълшебства. И ето го във Франция, в Париж, в „Анжелина“, потопен без преход в друга култура и в съвсем друга ситуация — от Азия в Европа, от света на бедните в света на богатите.