Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

Но дори когато търсенето не се отклонява по този начин, то пак е закономерност, която не нарушава животинското у нас. Литературата например има прагматична функция. Като всяка форма на изкуството нейната мисия е да направи поносимо изпълняването на нашите жизнени задължения. За едно същество като човека, изграждащо съдбата си чрез рефлексия и рефлективност, познанието, което те му предлагат, има непоносимия характер на чистата прозорливост. Ние знаем, че сме животни, надарени с оръдие за оцеляване, а не богове, създаващи света със собствената си мисъл. Нужно е нещо, което да направи тази мъдрост приемлива, нещо, което да ни спаси от печалната и вечна треска на биологичната ни съдба.

Ето защо ние измисляме изкуството, друг похват на животното у нас, необходим за оцеляването на вида ни.

Истината не обича нищо повече от простотата на истината и това е поуката, която Коломб Жос би трябвало да извлече от своите средновековни четива. Но както изглежда, единствената й полза от цялата работа са куп концептуални превземки в служба на нищото. Това е едно ненужно увъртане и срамно пилеене на ресурси, включващи куриера и мен самата.

Преглеждам едва-едва поправените страници на това, което вероятно е окончателната версия, и съм опечалена. Несъмнено госпожицата има умело, макар и все още младо перо. Но фактът, че средните класи изнемогват от работа, за да финансират с пот на челото и с непосилни данъци толкова безсмислено и претенциозно изследване, направо ме стъписва. Секретарки, занаятчии, служащи, низши чиновници, шофьори на такси и портиери понасят всекидневие от тъжни сиви утрини, за да може каймакът на френската младеж, осигурена с квартира и съответно възнаграждение, да пилее плода от тази сивота върху олтара на смешни проучвания.

Априори сюжетът е много увлекателен: Съществуват ли универсалии или само единични неща е въпросът, на който, както разбирам, Уилям е посветил по-голямата част от живота си. Намирам, че това е главозамайващо питане: Дали всяко нещо е индивидуална даденост — и в такъв случай приликата между две неща е илюзия или ефект на езика, който използва думи и понятия, обобщения, посочващи и включващи няколко единични неща — или наистина съществуват общи форми, с които единичните неща са свързани и които не са обикновени езикови факти? Когато казваме „маса“, когато произнасяме името „маса“, когато създаваме понятието „маса“, винаги ли посочваме само тази конкретна маса, или реално се отнасяме към една универсална маса, която обосновава реалността на всички съществуващи единични маси. Реална ли е идеята за маса, или тя принадлежи само на ума ни? Но в такъв случай защо някои предмети са подобни? Дали езикът ги групира в общи категории изкуствено и за удобство на човешкия разум, или пък съществува една универсална форма, която има общи черти с всяка специфична форма?

За Уилям нещата са единични, а реализмът на универсалиите — погрешен. Има само частни реалности, обобщаването е плод на ума и хипотезата за съществуването на родови реалности само усложнява простото. Но дали това е сигурно? Какво е общото между картина на Вермеер и на Рафаело, се питах аз самата снощи. Окото разпознава една обща форма, формата на Красотата, която и двете притежават. И лично аз смятам, че тази форма е реална, че тя не е само похват на човешкия ум, който класифицира, за да разбира и разграничава, за да долови, защото не може да се класифицира това, което не се поддава на класификация, да се групира негрупируемото и да се събере несъбираемото. Никога масата няма да бъде Изглед от Делфт : човешкият ум не може да създаде тази отлика, така както не е в състояние да сътвори дълбоката връзка между холандския натюрморт и италианската Мадона с младенеца. Така както всяка „маса“ има нещо общо със същността, която й дава форма, всяко произведение на изкуството е свързано с една универсална форма, която единствена може да му даде такъв печат. Разбира се, ние не долавяме директно тази универсалност: именно поради тази причина толкова философи не искат да разглеждат същностите като нещо реално, защото аз винаги виждам конкретната маса, а не универсалната форма „маса“, само тази картина, а не самата същност на Красивото. И все пак… и все пак, то е пред очите ни: всяка картина от холандски майстор е неговото въплъщение, неговото светкавично проявление, което можем да съзерцаваме само през частното, но което ни дава достъп до вечността, до безвремието на една възвишена форма.