Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

— Тя е единствената ми приятелка.

— Тя е голяма дама — казва господин Озу, — истинска аристократка. Виждате ли, не само вие опровергавате социалните норми. Какво лошо има? Та ние живеем в XXI век, по дяволите!

— Какви бяха родителите ви? — питам аз, леко ядосана от толкова малко съобразителност.

Може би господин Озу си въобразява, че привилегиите са изчезнали със Зола.

— Баща ми беше дипломат. Не познавам майка ми, починала е малко след раждането ми.

— Съжалявам.

Той прави жест с ръка, който означава: било е толкова отдавна.

Продължавам мисълта си.

— Вие сте син на дипломат, аз съм дъщеря на бедни селяни. Дори е немислимо, че вечерям у вас.

— Все пак — казва той — сега вие вечеряте тук.

И добавя с много мила усмивка:

— И ми оказвате голяма чест.

После разговорът продължава все така добродушно и естествено. Говорим последователно: за Ясуджиро Озу (далечен роднина), за Толстой и Левин, които косят ливадата със селяните, за изгнанието и несломимостта на културите и много други теми, които въодушевено и в безпорядък обсъждаме, наслаждавайки се на последните аршини макарони и най-вече на невероятната еднаквост на нашия начин на мислене.

Идва момент, когато господин Озу казва:

— Бих желал да ме наричате Какуро, все пак това е само мое име. Ще се разсърдите ли, ако ви казвам Рьоне?

— Ни най-малко — казвам аз и наистина го мисля.

Откъде у мен тази внезапна лекота в общуването?

Сакето, което приятно размеква мозъка ми, прави този въпрос ужасно неналожителен.

— Знаете ли какво е азуки? — пита Какуро.

— Хълмовете на Киото — усмихвам се аз на този далечен спомен.

— Какво — пита той.

— Хълмовете на Киото имат цвета на азуки — казвам аз, опитвайки се все пак да говоря ясно.

— Това е от някакъв филм, нали?

— Да, от Сестрите Мунаката , съвсем накрая.

— О, гледал съм го много отдавна, но не си спомням добре.

— Не помните ли камелията върху мъха на храма?

— Не, нищо не помня. Но вие ме накарахте да пожелая пак да го видя. Имате ли нещо против да го гледаме някой ден?

— Имам касетата и още не съм я върнала.

— Може би този уикенд.

— Имате ли видео?

— Да — усмихва се той.

— В такъв случай може. Но ще ви предложа следното: ще гледаме филма в неделя следобед и аз ще донеса сладкиши за чая.

— Съгласен — отговаря Какуро.

И вечерта напредва, докато ние продължаваме да говорим, без да се интересуваме от логиката и времето, като сърбаме безконечно билков чай със странен вкус на водорасли. Нищо чудно, че трябва отново да се срещна със снежнобялата тоалетна чиния и слънчевия мокет. Избирам копчето с един лотос — вече съм наясно — и понасям атаката на Comfutatis със спокойствието на великите посветени. Стъписващото и великолепното с Какуро Озу е, че той съчетава младежки възторг и наивност с вниманието и добронамереността на голям мъдрец. Не съм срещала такова отношение към света; струва ми се, че той го разглежда със снизхождение и любопитство, докато хората, които познавам, го възприемат с недоверие и любезност (Мануела), наивност и добродушие (Олимп) или арогантност и жестокост (останалият свят). Смесицата от желание, прозорливост и великодушие представлява необичаен и превъзходен коктейл.

И после погледът ми се спира на часовника ми.

Часът е три.

Скачам.

— Господи, видяхте ли колко е часът?

Той поглежда часовника си, после ме поглежда тревожно.

— Забравих, че утре сте на работа. Аз съм пенсионер, вече нямам такива грижи. Ще се справите ли?

— Да, разбира се, но все пак трябва да поспя малко.

Премълчавам факта, че въпреки напредналата си възраст и макар да е известно, че възрастните хора спят малко, ми е нужен най-малко осемчасов сън, за да мога да възприемам света с разсъдъка си.

— До неделя — казва ми Какуро на вратата на апартамента си.

— Сърдечно благодаря — казвам аз, — прекарах една много хубава вечер, за което съм ви признателна.

— Аз трябва да ви благодаря — казва той, — отдавна не съм се смял така, нито съм разговарял толкова приятно. Да ви изпратя ли до вкъщи?

— Не — казвам аз. — Няма нужда.

Винаги има някой потенциален Палиер, който броди по стълбището.

— Тогава до неделя — казвам аз, — а може би ще се срещнем и преди това.

— Мерси, Рьоне — казва той още един път с широка младежка усмивка.

Когато затварям собствената си врата и се облягам на нея, виждам Леон, който хърка като сапьор във фотьойла пред телевизора, и установявам немислимото: за първи път в живота си имам приятел.