Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

И ето началото на интересното движение: гащи за сто и трийсет евро, които представляват няколко сантиметра много фина дантела. Следователно дамите трябва да се усмихват една на друга, но да държат здраво гащите и да ги дърпат, без да ги скъсат. Казвам ви направо: ако в нашия свят законите на физиката са постоянни, то това не е възможно. След няколко секунди безполезни опити дамите казват „амин“ на Нютон, но не се отказват. Трябва да продължат борбата с други средства, т.е. с дипломация (един от любимите цитати на татко). И ето следващото интересно движение: трябва да се преструваш, че уж не знаеш, че дърпаш силно гащите, и да се правиш, че ги искаш любезно с думи. И ето, че мама и другата дама внезапно остават без дясна ръка, тази, която държи гащите. Тя сякаш не съществува, сякаш мама и дамата спокойно говорят за някакви гащи, които продължават да висят на стойката и никой не иска да си присвои насилствено. Къде е дясната ми ръка? Фърр. Изчезнала е! Няма я! Дайте път на дипломацията!

Както всички знаят, дипломацията пропада винаги, когато съотношението на силите е уравновесено. Никога по-силният няма да приеме дипломатичните предложения на другия. Ето защо преговорите, които са започнали в унисон с фразата „О, мисля, че бях по-бърза от вас“, не водят доникъде. Когато стигам до мама, те са на „Няма да ги пусна“, като и двете воюващи страни са еднакво убедителни.

Очевидно мама загуби: когато застанах до нея, тя си спомни, че е почтена майка на семейство и че няма как да забие лявата си ръка в лицето на другата, без да загуби достойнството си пред мен. Възвърна подвижността на дясната си ръка и пусна гащите. Резултат от покупките: едната дама си тръгна със сутиена, другата с гащите. На вечеря настроението на мама беше убийствено. Когато татко я попита какво има, тя отговори: „Като депутат трябва да бъдеш по-внимателен към упадъка на възпитанието и липсата на учтивост“.

Но да се върнем на интересното движение: две дами, напълно здрави психически, изведнъж забравят за една част от тялото си. Странна гледка, сякаш има разрив в реалността, черна дупка, която се отваря в пространството и времето като в истински научно-фантастичен роман. Негативно движение, един вид антижест.

И си казах: след като човек може да се преструва, че не знае за съществуването на дясната си ръка, може ли да се преструва, че не познава и нещо друго? Може ли да има негативно сърце, антидуша?

Първата фаза на операцията преминава добре.

Намирам втората врата вдясно в коридора, без да се изкуся да отворя другите седем, толкова малък е пикочният ми мехур и си свършвам работата с облекчение, което смущението ми не може да помрачи. Би било нахално да говоря с господин Озу за клозета му. Един клозет не може да бъде така снежнобял, като се почне от стените и се свърши с тоалетната чиния, минавайки през безупречно чистата дъска, на която човек почти не смее да седне от страх да не я изцапа. Цялата белота обаче е смекчена — така че действието да не изглежда прекалено болнично — от дебел, мек, копринен, лъскав и галещ мокет в слънчево яркожълто, което спасява мястото от атмосферата на операционна. Тези наблюдения събуждат у мене дълбоко уважение към господин Озу. Изчистената простота на бялото, без мрамор и претрупани орнаменти — често срещана слабост у богатите, които държат да придадат пищност на всичко тривиално — и нежната мекота на един слънчев мокет са най-сигурните условия за адекватност в областта на клозетите. Какво търсим, когато ходим в тях? Светлина, за да не мислим за тъмните дълбочини, които се съюзяват, и нещо на пода, за да извършим задължението си, без да се наказваме с измръзване на краката, особено когато ги посещаваме през нощта.

Тоалетната хартия също се стреми към съвършенство. Намирам този белег на богатство за много по-убедителен, отколкото притежанието на една Мазерати или на един Ягуар. Защото онова, което тоалетната хартия прави със задника на хората, издълбава много по-дълбока пропаст между социалните слоеве, отколкото множество външни белези. Хартията у господин Озу, плътна, мека, приятна и с прелестен аромат, има за цел да отдаде почит на тази част от нашето тяло, която най-много се нуждае от нея. Колко ли струва само едно от тези рула, питам се аз, натискайки средното копче на казанчето, отбелязано с два лотосови цвята, защото малкият ми пикочен мехур, въпреки липсата на автономност, има голяма вместимост. Един цвят ми изглежда малко, три клонят към самонадеяност.