Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

Господи, а какво ще правя аз без Мануела?

— Какво ще правя без вас? — питам аз, усмихвайки се.

Внезапно и на двете очите ни се насълзяват.

— Знаете ли какво си мисля? — казва Мануела, като си бърше бузите с голяма червена кърпа стил тореадор. — Напуснах госпожа Палиер — това е знак. Нещо ще се промени за добро.

— Тя попита ли ви защо?

— Е, това е най-хубавото — отговаря Мануела. — Не посмя. Понякога доброто възпитание е проблем.

— Но тя ще го научи много бързо — казвам аз.

— Така е — ликува Мануела. — Обаче знаете ли какво? Само след месец ще ми каже: вашата Рози е истинска перла. Добре, че напуснахте. О, тези богаташи… фъшкии!

Лайняната тиара , нервира се папата.

— Каквато и да става — казвам аз, — ние сме приятелки.

Споглеждаме се усмихнати.

— Да — казва Мануела. — Каквото и да става.

Много съм затруднена: ако подпаля апартамента, съществува риск да нанеса щети и у Какуро. Да усложня живота на единствения възрастен човек, който досега ми изглежда достоен за уважение, не е много умно. Но подпалването е проект на който държа. Днес имах забележителна среща. Отидох у Какуро да пия чай. Там беше Пол, секретарят му. Какуро ни покани — Маргарита и мене, — когато ни срещна във входа с мама. Маргарита е най-добрата ми приятелка. От две години сме в един и същи клас и още от самото начало се влюбихме една в друга от пръв поглед. Не знам дали имате и най-малката идея какво представлява в наше време един колеж в Париж в богатите квартали, но честна дума, той с нищо не се отличава от северните квартали на Марсилия. Може би е и по-лошо, защото където има пари, има и наркотици, и то много и от всякакъв вид. Приятелите на мама, участвали в събитията от 68-а година, направо ме убиват с техните палави спомени за джойнти и чеченски лули. В колежа (държавен, все пак баща ми е бил министър на Републиката) може да се купи всичко: LSD, екстази, кокаин, спийд и т.н. Като си помисля за времето, когато тийнейджърите дишали лепило в кенефите, ми замирисва на нафталин. Моите съученици се друсат с екстази сякаш нагъват Мишоко и лошото е, че където има дрога, има и секс. Не се учудвайте, днес се чукат отрано. Има ученици от шести клас (е, не много, но няколко), които вече са извършвали полови сношения. Гадно е. Първо, мисля, че сексът, както и любовта, е нещо свято. Не се казвам Дьо Броли, но ако съм жива след пубертета, ще ми се да я изживея като чудесно тайнство. Второ, тийнейджърът, който се прави на възрастен, все пак си остава тийнейджър. Ако си мислите, че като се надрусате на купон и легнете с някого, това ще ви направи пълноценна личност, е все едно да вярвате, че като се маскирате, ще станете индианец. И трето, много странно схващане за живота е да искаш да станеш възрастен, имитирайки всичко най-катастрофално у възрастните. Аз, която съм видяла как мама се дрогира с антидепресанти и сънотворни, съм ваксинирана доживотно срещу този вид вещества. В крайна сметка тийнейджърите мислят, че стават възрастни, подражавайки на възрастните, които са си останали дечурлига и бягат от живота. Ужас! Но ако бях Канел Мартен, секс бомбата на класа, питам се какво щях да правя по цял ден, освен да се друсам. Съдбата й вече е изписана на челото. След петнайсет години, омъжена за богаташ, само за да се омъжи за богаташ, ще бъде мамена от мъжа си, защото той ще търси у други жени онова, което неговата студена и лекомислена съпруга никога няма да може да му даде, — малко човешка и сексуална топлина. Тя ще прехвърли цялата си енергия върху къщите и децата си, които, водена от несъзнателно отмъщение, ще превърне в свои клонинги. Ще гримира и облича дъщеря си като луксозна куртизанка, ще я хвърли в обятията на първия финансист и ще иска от синовете си да завладеят света като баща си и да изневеряват на жените си с нищо и никакви мацки. Мислите, че откачам ли? Като гледам Канел Мартен, дългите й пухкави руси коси, големите й сини очи, шотландските й миниполички, прилепналите тениски и съвършения й пъп, уверявам ви, че виждам нещата толкова ясно, сякаш вече са се случили. За момента всички момчета от класа си падат по нея и тя си въобразява, че това преклонение на мъжкия пубертет пред женския консумативен идеал, който тя представлява, е признание на личния й чар. Мислите, че съм злобна, нали? Съвсем не, дори ми е мъчно, като гледам всичко това, мъчно ми е за нея, наистина ме боли за нея. Ето защо, когато видях Маргарита за първи път… Маргарита е по произход от Африка и се казва Маргарита не защото живее в Отьой, а защото това е име на цвете. Майка й е французойка, баща й е от Нигер. Той работи в Ке д’Орсе, но изобщо не прилича на познатите ни дипломати. Той е обикновен. Има вид, че обича работата си. Изобщо не е циничен. И дъщеря му е красива като майско утро: Маргарита е самата красота, тенът, усмивката, косите й са приказни. И се усмихва постоянно. Когато Ашил Гран-Ферне (свалячът на класа) още първия път й изпя „Мелиса, хубава метиска, колко ми се иска с теб да се натискам“, тя незабавно му отговори с широка усмивка: „Мамо, мамо, я кажи що съм грозен, не лъжи“. Страшно се възхищавам от тази черта на Маргарита: не е някакво концептуално и логическо светило, но има необикновено чувство за бърз и находчив отговор. Това си е дарба. Аз може да съм свръхнадарена умствено, но Маргарита е много над мен в умението да ви затапи. Страшно бих искала да съм като нея: винаги се сещам за подходящия отговор с пет минути закъснение и преповтарям диалога наум. Когато Маргарита за първи път дойде вкъщи, Коломб й каза: „Маргарита е хубаво име, но бабешко“. Тя й отговори незабавно: „Е, поне не е птичешко 27 27 На френски „коломб“ означава „гълъбица“. — Б.пр. “. Коломб направо зяпна, беше чудесно! Сигурно часове наред е предъвквала остроумния отговор на Маргарита, казвайки си, че сигурно е бил случаен — но се е смутила, и още как! Същото стана и когато Жасент Розен, първата приятелка на мама, й каза: „Сигурно е трудно да вчесваш коса като твоята“ (Маргарита има грива на лъвица от саваната), а тя и отговори: „Аз не разбира какво бяла жена иска каже“.