Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

Гледам го. И се хвърлям в тъмната, дълбока, ледена и прелестна вода на безвремието.

— Защо, защо, за Бога? — питам още същия следобед Мануела.

— Как защо? — казва ми тя, подреждайки чаения сервиз. — Ами че това е много хубаво.

— Шегувате се — простенвам аз.

— Сега трябва да помислите за по-практични неща — казва тя. — Не може да отидете в този вид. Прическата ви не е в ред — продължава тя и ме разглежда с опитен поглед.

Имате ли представа за идеите на Мануела в областта на прическите? Тази аристократка по сърце е пролетарка, когато става дума за коса. Тупирана, бухнала и после напръскана с вещества невидими като паяжина, косата според Мануела трябва да бъде архитектурна или да не съществува.

— Ще отида на фризьор — казвам аз, прилагайки доктрината на неучастието.

Мануела ме гледа подозрително.

— А какво ще облечете? — пита тя.

Извън всекидневните ми рокли, истински рокли на портиерка, имам само една бяла като целувка булчинска рокля, погребана в нафталин, и един зловещ черен сукман, който използвам за малкото погребения, на които ме канят.

— Ще си сложа черната рокля — казвам аз.

— Роклята за погребения ли? — пита ужасена Мануела.

— Нямам друга.

— Тогава ще си купите.

— Но това е само една вечеря.

— И аз така мисля — отговаря дуенята, скрита в Мануела. — Но нима не се обличате официално, когато ходите на гости?

Трудността започва с въпроса: откъде да си купя рокля? Обикновено поръчвам дрехите си по каталог, включително чорапите, гащите и фланелите. Мисълта да пробвам пред очите на някоя анорексична госпожица дрехи, които върху мен ще приличат на чувал, винаги ме е отблъсквала от бутиците. За нещастие, много е късно да ми доставят нещо навреме.

Имайте само една приятелка, но я изберете добре.

На другия ден Мануела се втурва в стаята ми.

Тя носи калъф за дрехи и ми го подава с победоносна усмивка.

Мануела е с около петнайсет сантиметра по-висока от мен и тежи с десет килограма по-малко. Виждам само една жена в семейството й, чието телосложение прилича на моето: свекърва й, опасната Амалия, която учудващо си пада по дантелите и финтифлюшките, въпреки че по душа не обича прищевките. Но пасмантерията по португалски напомня стила рококо: никакво въображение, нито лекота, а само безумно струпване, от което роклите приличат на дантелени нощници, а най-обикновената риза — на конкурс за фестони.

Разбирате колко съм притеснена. Вечерята, която се очертава като мъчение, може да се превърне във фарс.

— Ще приличате на кинозвезда — казва много точно Мануела. После, обзета от жалост, добавя: — Шегувам се — и вади от калъфа бежова рокля без никакви украшения.

На вид размерът изглежда подходящ. Също на вид роклята е скъпа, от вълнен габардин, стил шемизета с копчета отпред. Много скромна и много шик. Прилича на роклите, които носи госпожа Дьо Броли.

— Вчера отидох при Мария — казва Мануела сякаш е на седмото небе.

Мария е португалка, шивачка и живее точно до моята спасителка. Мария и Мануела са израснали заедно във Фаро, омъжили са се за двама от седемте братя Лопес и заедно са ги последвали във Франция, където са извършили подвига да родят децата си почти едновременно, с две седмици разлика. Те дори имат обща котка и обща страст към фините сладкарски изделия.

— Искате да кажете, че това е чужда рокля? — питам аз.

— Да — отговаря Мануела и прави гримаса. — Но, знаете ли, никой няма да я потърси. Госпожата умряла миналата седмица. А докато разберат, че е оставила рокля у шивачката… може да вечеряте поне десет пъти у господин Озу.

— Това е рокля на покойница? — питам аз с ужас. — Не мога да я приема.

— А защо? — бърчи вежди Мануела. — По-добре е, отколкото ако беше на жив човек. Представете си, че я изцапате. Трябва да я давате на химическо чистене, да намерите извинение и тем подобни.

В прагматизма на Мануела има нещо галактическо. Може би той трябва да ме вдъхнови, за да приема, че смъртта е едно нищо.

— Не е морално да направя това — протестирам аз.

— Не е морално ли? — отговаря Мануела, като произнася думата с отвращение. — Какво общо има моралът? Да не сте я откраднали? Да не правите нещо лошо?

— Но тя е собственост на друга жена. Не мога да я присвоя.

— Но жената е мъртва! — възкликва тя. — Вие не крадете, а я заемате за една вечер.

Когато Мануела започва да се задълбочава в семантичните разлики, най-добре е да се откажеш от битката.