Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

Фино: Благодаря, коледните подаръци се правят през януари .

Или пък административно: Моля, потвърдете връщането на предмета .

А вместо това аз се превземам, като че ли сме в литературен салон.

Благодаря, нямаше защо.

Скачам от фотьойла и се втурвам към вратата.

Уви, трижди уви.

През стъклото забелязвам как Пол Нгуен с пощата в ръка се отправя към асансьора.

Загубена съм.

Има само един изход: да се правя на умряла.

Каквото и да става, не съм тук, не знам нищо, не отговарям, не пиша, не поемам никаква инициатива.

Изминават три дни. Убеждавам се, че това, което съм решила да не мисля, не съществува, но не преставам да мисля за него до такава степен, че забравям да нахраня Леон, който се е превърнал в ням упрек, приел котешка форма.

Към десет часа някой звъни на вратата ми.

Отварям.

Пред мен стои господин Озу.

— Скъпа госпожо — казва ми той, — радвам се, че пратката ми не ви е притеснила.

От смайване не разбирам нищо.

— Да, да — отговарям аз и усещам, че се потя като вол. — Ами… не, не — овладявам се аз ужасно бавно. — Благодаря, много благодаря.

Той се усмихва мило.

— Госпожо Мишел, не съм дошъл да ми благодарите.

— Така ли? — казвам аз, изпълнявайки блестящо репликата „Трептят на устните ми неизказани слова“ също толкова майсторски, както Федра, Береника и клетата Дидона.

— Дойдох да ви помоля да вечеряте с мене утре вечер — казва той. — Така ще имаме възможност да поговорим за общите ни вкусове.

— Ами — казвам аз, което е относително кратко.

— Съвсем проста вечеря между съседи — продължава той.

— Между съседи ли? Но аз съм портиерка — възразявам, макар и доста смутена.

— Възможно е да имаш едновременно две качества.

Света Богородице, какво да правя?

Винаги съществува лесен път, макар че ненавиждам да тръгвам по него. Нямам деца, не гледам телевизия и не вярвам в Бога: трите пътеки, по които вървят хората, за да бъде животът им по-лесен. Децата, а по-късно и внуците помагат да отложиш болезнената задача да останеш насаме със себе си. Телевизията развлича от уморителната нужда да градиш проекти от нищото на нашия лекомислен живот: като подвежда окото, тя разтоварва ума от великото дело на смисъла. И най-сетне Бог успокоява страховете ни на бозайници и непоносимата перспектива, че удоволствията ни ще свършат някой ден. Ето защо без бъдеще, без потомство, без пиксели, които да притъпят космическото съзнание за абсурд, уверена в края и предвиждаща пустотата, мисля, че мога да твърдя, че не съм избрала лесния път.

Но съм доста изкушена.

— Не, благодаря, вече съм заета — би бил най-подходящият отговор.

Съществуват няколко учтиви варианта.

— Много любезно от ваша страна, но времето ми е заето като на министър (малко вероятно).

— Колко жалко, утре заминавам за Мьожев (фантастично).

— Съжалявам, но имам семейни задължения (опашата лъжа).

— Котката ми е болна, не мога да я оставя сама (сантиментално).

— Болна съм, предпочитам да си остана в стаята (срамно).

В крайна сметка се каня да кажа: благодаря, но тази седмица имам гости , когато внезапно ведрата учтивост, с която господин Озу стои пред мен, светкавично пробива отвор във времето.

В стъклената топка падат снежинки.

Пред очите на паметта ми, на бюрото на Госпожицата, моята начална учителка до постъпването ми в класа на големите на господин Серван, се материализира малката стъклена топка. Когато бяхме много послушни, имахме право да я обърнем и да я държим в дланта си, докато и последната снежинка падне в подножието на хромираната Айфелова кула. Нямах още седем години и вече знаех, че бавното спускане на малките пухкави частички изобразява онова, което сърцето изпитва при голяма радост. Времето се забавя и се разширява при отсъствието на препятствия, танцът трае вечно и когато и последната снежинка падне, ние знаем, че сме живели извън времето, а това е белегът на великите озарения. Като дете често се питах дали ще ми бъде дадено да преживея подобни мигове и да стоя вътре в бавния и величествен танц на снежинките, поне веднъж изтръгната от унилата ярост на времето.

Това ли е да се чувстваш гол? След като свалим всички дрехи от тялото, умът ни остава задръстен с накити. Но поканата на господин Озу беше събудила у мен чувството за тази тотална голота, голотата на душата, която, обиколена със снежинки, в момента сладостно пареше сърцето ми.