Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

— Никога не съм мислила за това — казвам аз. — Вярно е, че украсяваме интериора си с голяма редундантност 26 26 Излишество, претрупаност, многословие. Термин, използван в лингвистиката и информатиката. — Б.пр. .

— С какво? — пита Мануела.

— С повторения, както у Артенс. По две еднакви лампи и вази на камината, по два идентични фотьойла от двете страни на канапето, две нощни масички, ред еднакви буркани в кухнята…

— Сега, като ми го казахте, не става дума само за лампите. У господин Озу няма две еднакви неща. И трябва да ви кажа, че впечатлението е приятно.

— Приятно в какъв смисъл? — питам аз.

Тя се замисля за миг, като бърчи чело.

— Приятно като след празник, когато си преял. Мисля за момента, когато всички са си отишли… Мъжът ми и аз отиваме в кухнята, аз правя супа от пресни зеленчуци, нарязвам на ситно пресни гъби и си ядем супата с гъбите в нея. Все едно бурята е преминала и всичко се е успокоило.

— Вече не се боим, че нещо ще ни липсва. Щастливи сме от настоящия момент.

— Чувстваме, че е естествено, че така трябва да бъде.

— Можем да се възползваме от това, което имаме, нищо не ни пречи. Усещанията следват едно след друго.

— Имаме по-малко, но се наслаждаваме повече.

— Че кой може да яде няколко неща едновременно?

— Дори клетият господин Артенс.

— Аз имам две еднакви лампи върху двете нощни шкафчета — казвам, спомняйки си внезапно този факт.

— Аз също — казва Мануела.

Тя клати глава.

— Може би сме болни, защото имаме много вещи.

Тя става, целува ме и се връща у Палиер да върши работата си на модерна робиня. А аз оставам пред моята празна чаена чаша. Останал е един сладкиш, който от лакомия гриза с предните си зъби като мишка. Да промениш стила на отхапване е като да опитваш ново блюдо.

И размишлявам, наслаждавайки се на ненавременния характер на този разговор. Нима някой някога се е сетил за слугините и портиерките, които, бъбрейки през почивката, изработват културното значение на вътрешното обзавеждане? Думите на обикновените хора ще ви изненадат. Те предпочитат историите пред теориите, вицовете пред понятията, образите пред идеите. Но това не им пречи да философстват. Дали нашите цивилизации не са разядени от пустота, защото живеем само в тревога от липсата? Не се ли възхищаваме от вещите или усещанията си само когато сме сигурни, че насладата ни ще продължава безкрай? Може би японците знаят, че едно удоволствие ни радва, защото е ефемерно и единствено, и са способни да приложат това знание в живота си?

Уви. Унило и вечно повторение, изтръгващо ме още веднъж от моите размисли — скуката се е родила в ден на еднообразие, — някой звъни в портиерната.

Звъни куриер, който дъвче дъвка като за слон, ако се съди по мандибуларните движения, предизвикани от това дъвчене.

— Госпожа Мишел? — пита той и ми подава пакет.

— Трябва ли да се подпиша някъде? — питам аз, но той вече е изчезнал.

Пакетът е правоъгълен, обвит с дебела хартия и вързан с връв, като онази, която използват, за да вържат чувал с картофи или пък за да влачат из апартамента коркова тапа с цел да забавляват котката и да я принудят да извърши единственото упражнение, което тя е склонна да извърши. Всъщност пакетът с връвта ми напомня копринените опаковки на Мануела, защото макар и в случая хартията да е по-скоро груба, отколкото изискана, в старанието да се придаде автентичност на опаковката има нещо подобно и дълбоко адекватно. Трябва да се отбележи, че изработването на най-благородните понятия се извършва на базата на най-недодяланата тривиалност. Красотата е адекватност е върховна мисъл, излязла от ръцете на преживящ куриер.

Ако размислим по-сериозно, естетическото не е нищо друго освен интуиция за Пътя към адекватността, един вид Път на Самурая, приложен към интуицията за автентични форми. У всички нас е вкоренено познанието за адекватност. Именно то във всеки миг от съществуването ни позволява да доловим какво е нейното качество и в редките случаи, когато всичко е хармонично, да им се насладим с нужната сила. Не говоря за онази красота, която е привилегирована област на изкуството. Хората като мен, вдъхновени от величието на дребните неща, я преследват до дъното на несъщественото, там, където, облечена с всекидневни дрехи, тя избликва от известна подредба на обикновените неща и от увереността, че така трябва да бъде , от убеждението, че така е добре .