Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

Аз мисля, че граматиката е един от пътищата към красотата. Когато говорим, четем или пишем, винаги знаем кога сме казали красива фраза или кога четем красива фраза. Способни сме да различим красивия израз или красивия стил. Но когато се занимаваме с граматика, имаме достъп до друго измерение на красотата на езика. Граматиката ни помага да го разчупим, да видим как е направен, да го видим гол, така да се каже. И точно това е прекрасно — казваме си: „Колко хубаво е направен, колко е готин! Колко е устойчив, остроумен, богат, нюансиран“. Лично аз само като си помисля колко вида думи има и че трябва да ги познавам, за да разбера употребата им и възможните им комбинации, направо се прехласвам. Смятам, че няма нищо по-красиво например от това, че в езика има съществителни и глаголи. Знаете ли това, и вече се стигнали до сърцевината на всеки изказ. Великолепно е, нали? Съществителни, глаголи…

Може би, за да достигнеш до тази красота на езика, която граматиката разкрива, трябва да изпаднеш в някакво особено състояние на съзнанието? Лично аз мисля, че го достигам без усилие. Когато бях на две години и слушах как говорят възрастните, изведнъж разбрах как е направен езикът. Уроците по граматика за мен винаги са били по-късни синтези и може би терминологични уточнения. Дали могат да се научат добре да говорят и пишат децата, като се занимават с граматика, ако не са имали онова просветление, което имах аз? Не знам. Междувременно всички госпожи Мегр на земята би трябвало по-скоро да се запитат кое музикално парче да пуснат на учениците си, за да изпаднат в граматичен възторг.

Та значи казах на госпожа Мегр: „Изобщо не е така, това, което казвате, е ограничено“. В класа настъпи пълна тишина, защото обикновено аз не си отварям устата и защото възразих на даскалицата. Тя ме погледна с изненада, после се намуси като всички даскали, когато усетят, че задухва северен вятър и че кроткият им урок за прилагателното епитет може да се превърне в съд над педагогическите им методи. „А вие какво ще кажете, госпожице Жос?“, попита тя кисело. Всички стаиха дъха си. Ако отличничката на класа не е доволна, това е лошо за преподавателското тяло, най-вече когато то е шишкаво. Следователно сутринта предлагаше трилър и гладиаторски игри на една и съща цена: всички чакаха изхода от двубоя, който, надяваха се, щеше да бъде кръвопролитен.

„Ами — казах аз — когато четем Якобсон, става ясно, че граматиката е цел, а не обикновен учебен предмет: тя е достъп до красотата на езика, а не някаква цака, която служи да се справяш добре в обществото“. „Цака! Цака — повтаряше тя с облещени очи. — За госпожица Жос граматиката е цака!“.

Ако добре беше чула фразата ми, тя щеше да разбере, че за мен, точно обратно, граматиката не е цака. Но мисля, че името на Якобсон окончателно я извади от релсите, да не говорим, че всички се хилеха, включително Канел Мартен, без да са разбрали нищо от това, което казах, но чувствайки, че даскалицата се е издънила. Всъщност не съм чела нищо от Якобсон. Може да съм вундеркинд, но предпочитам комикси или литература. Обаче една приятелка на мама (която е професор в Университета) вчера говореше за Якобсон (докато нагъваха в пет часа камамбер и червено вино). И изведнъж си спомних за него тази сутрин.

В този момент, чувствайки как се зъби глутницата, съжалих. Съжалих госпожа Мегр. Пък и не обичам линчуването. То не прави чест на никого. Да не говорим, че не желая някой да почне да рови доколко познавам Якобсон и да започне да се съмнява в реалността на моя коефициент за интелигентност.

Ето защо дадох заден ход и повече нищо не казах, спечелих си два часа допълнителна работа, а госпожа Мегр спаси даскалската си кожа. Но докато излизах от клас, усетих как тревожните й очички ме проследиха до вратата.

На път за вкъщи си казах: нещастни са бедните духом, които не познават нито красотата на езика, нито възторга от него.

Но Мануела, безразлична към краката на японските жени, вече се е понесла към други страни.

— Госпожа Розен ще се пукне от яд, ако няма две еднакви лампи.

— Така ли? — питам слисана.

— Точно така — отговаря тя. — Какво толкова? У Розен всички неща са по две, защото ги е страх, че нещо ще им липсва. Знаете ли любимата история на госпожата?

— Не — казвам аз, очарована от върховете, към които ни води разговорът.

— През войната дядо й — той трупал какво ли не в мазето — спасил семейството си, защото услужил на някакъв германец, който търсел макара да си зашие копчето на униформата. Ако не му бил дал макарата, край, всички щели да си заминат по реда. Та ако щете вярвайте, но в шкафовете и в мазето тя има от всичко по две бройки. А дали е по-щастлива? Дали виждаме по-добре в стаята, защото има две еднакви лампи?