Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

После се върнахме на госпожа Мишел. Той смята, че котаракът й се нарича Леон заради Лев Толстой, и бяхме единодушни, че портиерка, която чете Толстой и книги от „Врин“, е необикновена. Много съществени неща показвали, че тя обича Ана Каренина, и той е решил да й изпрати един екземпляр. „Ще видим как ще реагира“, каза той.

Но дълбоката ми мисъл за днес не е това. Тя идва от една фраза на Какуро. Говорехме за руската литература, която изобщо не познавам. Какуро ми обясни, че обича романите на Толстой, защото са романи-вселени и освен това действието им протича в Русия, където има брези из полето и по време на походите на Наполеон аристократите били принудени да учат руски, защото говорели само на френски. Е, не е лошо да си говорим като възрастни, но хубавото с Какуро е, че той върши всичко учтиво. Много е приятно да го слушаш как говори, дори и да не ти пука какво ти казва, защото наистина ти говори, обръща се към тебе. За първи път срещам човек, който се грижи за мен, докато ми говори: той не следи одобрението или несъгласието ми, а сякаш казва: „Кой си ти? Искаш ли да говориш с мене? Колко ми е приятно да съм с тебе!“. Ето това исках да кажа, като говорех за учтивост, това поведение на човек, който създава у другия впечатлението, че е там. Всъщност малко ми дреме за Русия и руските дворяни. Говорели на френски. Голяма работа. Аз също, но не експлоатирам мужиците. Но затова пък — в началото не разбрах добре защо — бях развълнувана от брезите. Какуро говореше за руското поле, изпъстрено с тези гъвкави и шумолящи брези, и аз се почувствах някак лека, лека…

По-късно, като поразмислих, разбрах отчасти тази внезапна радост, когато Какуро говореше за руските брези. Изпитвам същото, когато говоря за дърветата, за кое да е дърво: липата в двора на фермата, дъба зад стария хамбар, големите брястове, които вече ги няма, боровете, приведени от бурята по ветровитите склонове. Има толкова човещина в способността да обичаш дърветата, толкова носталгия по нашите първи възторзи, толкова ирония, че се чувстваш нищожен сред природата… да, това е. Когато мислим за дърветата, за тяхното равнодушно величие и за любовта ни към тях, разбираме колко ние, гъмжащите по повърхността на земята паразити, сме смешни и заедно с това колко сме достойни да живеем, защото сме способни да видим красотата, която нищо не ни дължи.

Какуро говореше за брезите и забравяйки психоаналитиците и всички интелигентни хора, които не знаят какво да правят с интелекта си, внезапно се почувствах по-голяма, защото мога да доловя изумителната им красота.

Та значи слагам си очилата и чета заглавието.

Лев Толстой. Ана Каренина.

И картичка:

Винаги е успокояващо да разкрият собствената ти параноя.

Бях права. Разкрита съм.

Ставам механично. Отново сядам. Препрочитам картичката.

Нещо се изнася от мен — да, не мога да го кажа по друг начин, имам странното усещане, че някаква вътрешна мебел отива да заеме мястото на друга. Никога ли не ви се е случвало? Чувствате вътрешни размествания, чиято същност не сте способен да опишете, но умствено и пространствено това прилича на пренасяне в друго жилище.

В чест на котарака Ви.

С непресторена недоверчивост чувам някакъв смях, някакво кудкудякане, излизащо от гърлото ми.

Тревожно е, но е смешно.

Водена от опасния импулс — всички импулси са опасни у онзи, който води нелегален живот, — отивам за лист хартия, плик и химикалка (оранжева) и пиша.

Благодаря, не трябваше.

Излизам във входа с предпазливостта на индианец Сиукс — няма никого — и пъхам посланието в пощенската кутия на господин Озу.

Връщам се вкъщи крадешком — тъй като няма жива душа — и изтощена се отпускам във фотьойла с чувството за изпълнен дълг.

Силно усещане, че съм написала глупост, ме изпълва.

Глупост.

Този глупав импулс не само няма да сложи край на преследването, но ще го засили стократно. Огромна стратегическа грешка. Проклетото несъзнателно започва да ми тропа по нервите.

А едно обикновено: Не разбирам, портиерката , щеше да бъде по-смислено.

Или пък: Сгрешили сте, връщам пакета Ви .

Директно, кратко и точно: Погрешен адрес на получателя .

Находчиво и окончателно: Не мога да чета .

Малко по-извъртяно: Котаракът ми не може да чете .